— Получих информацията — започна Мечока.
— Сигурно е лоша, щом искаш да ми я кажеш насаме — каза крал Етълред.
„Аха — помисли си принцесата, — значи Мечока наистина е поискал да остана отвън.“
— Е? — попита крал Етълред.
— Знам колко много държиш на момчето. А и принцесата. Съжалявам, че ти нося такава новина.
„Момчето!“ — помисли си принцесата. Как си позволяват да наричат нейния принц „момче“! Та той е крал, но е жертва на измяна, а тук някакъв човек без благородническа титла го нарича „момче“.
— Наистина много държим на него — продължи крал Етълред, — затова е още по-важно да узная истината, независимо дали е лоша или добра.
— Тогава — подзе Мечока — трябва да ти кажа, че е бил много лош крал.
Принцесата пребледня от гняв.
— Мисля, че е прекалено млад — продължи Мечока. — Може би си пропуснал да забележиш, че е склонен към главозамайване, но властта направо му е завъртяла главата. Решил, че кралството му е твърде малко, и започнал да воюва със съседните държави и херцогства, заграбил земите им и ги обявил за свои. Устройвал заговори срещу други крале, дотогава верни и добри приятели на баща му. Непрекъснато повишавал данъците, за да поддържа огромната си армия. Не преставал да воюва и все повече майки оплаквали синовете си, загинали на бойното поле. Накрая на всички им дошло до гуша и народът направил революция, а кралете му обявили война. От всичко, което ни каза, е вярно само това, че е имал късмет да спаси живота си, защото всеки, с когото говорих, го мрази, сякаш е най-злият човек на света.
— Да не би да грешиш? — поклати глава крал Етълред. — Това момче го отгледах на практика сам.
— И аз бих искал да не е вярно — отвърна Мечокът, — защото знам колко го обича принцесата. Но очевидно той не я обича — тук е, защото е в безопасност и ако се ожени за нея, ще управлява кралството, когато умреш.
— Ето това никога няма да се случи — каза крал Етълред. — Моята дъщеря никога няма да се омъжи за човек, който ще съсипе кралството.
— Дори и ако много го обича? — попита Мечока.
— Такава е цената, която трябва да плати една принцеса. Първо трябва да мисли за доброто на кралството, в противен случай няма да бъде достойна за кралица.
Последната грижа на принцесата в този момент беше дали ще стане кралица, или не. А омразата й към Мечока стана още по-силна, защото освен че бе обсебил баща й, сега той успя да го убеди да не я омъжва за мъжа, когото обича.
Тя заудря по вратата и завика:
— Лъжец! Лъжец!
Кралят и Мечока се втурнаха към вратата. Кралят я отвори и принцесата връхлетя върху Мечока и започна да го удря с всичка сила. Разбира се, ударите й не бяха кой знае какви, а той беше огромен и непоклатим и тя едва ли му причиняваше някаква болка. Обаче при всеки от тях на лицето му се появяваше такъв израз, сякаш тя го пронизва с нож в сърцето.
— Дъще, дъще! — извика крал Етълред. — Как можа? Защо подслушваш?
Но тя не му отговори, а продължи да удря Мечока, докато така се разплака, че не можеше вече да вдигне ръка. Хлипаше и крещеше срещу му. Но понеже никога не й се бе случвало да крещи, гласът й стана груб и дрезгав и тя започна да шепне. Но независимо дали крещеше или шепнеше, думите й бяха недвусмислени и от всяка бликаше омраза.
Обвиняваше Мечока, че е обезличил баща й, превърнал го е в нищожество, в отрепка, в бездарен крал, който трябва да се допитва за всяко свое решение до един отвратителен мошеник без благородническа титла. Обвиняваше го, че я мрази и се опитва да съсипе живота й, като й попречи да се омъжи за единствения мъж, когото някога е обичала и ще обича. Обвиняваше го в изменничество и в кроежи самият той да стане крал и да управлява кралството. Обвиняваше го, че съчинява гнусни лъжи по адрес на принца, защото е сигурна, че той ще е по-добър крал от нейния баща, когото Мечока е превърнал в кръгла нула, и че ако тя се омъжи за принца, собствените му планове да царува ще рухнат.
Накрая го обвини в гнусното намерение самият той да се ожени за нея и така да стане крал.
„Но това никога няма да стане“ — прошепна горчиво накрая.
— Това никога няма да стане — каза тя, — никога, никога, защото те мразя, ненавиждам те и ако не се махнеш от кралството или пък някога се върнеш, аз ще се убия, кълна се.
След което сграбчи меча от полицата над камината и се опита да пререже вените си, но Мечока я спря с огромните си ръце, корави като менгеме. Тя го заплю в лицето, опита се да захапе пръстите му и започна да бие глава в гърдите му, докато крал Етълред стисна ръцете й, а Мечока успя да се освободи и отстъпи назад.
— Съжалявам — повтаряше кралят, макар да не знаеше на кого и за какво се извинява. — Съжалявам.