И изведнъж разбра, че се извинява заради себе си, защото осъзна, че кралството му беше погубено точно в този момент.
Ако послуша Мечока и изгони принца, принцесата никога няма да му прости, всъщност би го намразила, а той не можеше да понесе това. А ако не се вслуша в думите му, принцесата положително би се омъжила за принца и принцът положително би съсипал кралството. А той не можеше да понесе и това.
Но най-трудно от всичко му беше да изтърпи ужасното изражение на Мечока.
Принцесата хлипаше в обятията на баща си.
Кралят искаше да знае какво да направи или да не направи.
А Мечока просто стоеше.
Най-после кимна и каза:
— Разбирам. Сбогом.
След което напусна стаята, двореца, градината, града и всички земи, за които кралят бе чувал.
Не взе със себе си нищо — нито храна, нито кон, нито други дрехи. Носеше само своите си дрехи и своя си меч. Тръгна си така, както беше дошъл.
И принцесата заплака, но вече от облекчение. Мечока си отиде. Животът можеше да продължи, сякаш принцът никога не си е тръгвал, а Мечока никога не е идвал.
Поне така си мислеше.
Изобщо не разбра как се чувства баща й, който умря само след четири месеца много състарен, много уморен, много самотен и много отчаян за кралството си.
Изобщо не разбра, че принцът вече не е човекът, когото бе обичала, и се омъжи за него три месеца след смъртта на баща си.
В деня на сватбата собственоръчно го короняса и гордо го отведе до трона, който той зае.
— Обичам те — каза гордо тя, — наистина приличаш на крал.
— Аз съм крал — каза той. — Аз съм крал Едуард Първи.
— Едуард ли? — попита тя. — Защо Едуард? Това не е твоето име.
— Това е кралско име — отвърна той, — а аз към крал. Нима не притежавам властта да променя името си?
— Разбира се — съгласи се тя. — Но на мен повече ми харесва твоето собствено име.
— Ще ме наричаш Едуард — отсече той.
Тя така и направи. Когато го виждаше. Защото той рядко ходеше при нея. Откакто сложи короната на главата си, не й разрешаваше да се меси в управлението и ръководеше делата на кралството, без да търси мнението й. Тя не можеше да разбере това, защото нейният баща й позволяваше да го придружава навсякъде и да знае всичко, за да стане добра кралица.
— Добрата кралица — казваше крал Едуард — е покорна и си гледа бебетата, едно от които ще стане крал.
Така че принцесата, която беше вече кралица, роди бебета и едно от тях беше момче, и тя се грижеше да го отгледа така, че да стане достоен крал.
Годините минаваха и на нея й ставаше все по-ясно, че крал Едуард вече не е онова прелестно момче, което бе обикнала в градината. Той беше жесток и алчен човек, а това не й харесваше.
Той повиши данъците и народът обедня.
Създаде непобедима армия.
С нея заграби земята на кръстника й, граф Едред.
Заграби земята и на херцог Адлоу, който веднъж й бе разрешил да погали един от опитомените му лебеди.
Заграби земята и на херцог Тлафуей, който бе плакал много на погребението на баща й и бе заявил, че той е единственият човек, пред когото се е прекланял, защото бил много добър крал.
И Едред, и Адлоу, и Тлафуей изчезнаха безследно и никой не чу вече нищо за тях.
— Та той гледа накриво дори и простите хора — възропта един ден дойката, докато оправяше прическата на кралицата. — Някакви овчари дойдоха вчера в двореца, за да му разправят за едно истинско чудо, а това си е тяхно задължение, нали така, да кажат на краля за всяка чудесия, случила се в неговите земи?
— Да — каза кралицата и си спомни как тя и принцът едно време тичаха при баща й, за да му разкажат за какви ли не чудеса — как тревата пониква внезапно през пролетта, как водата пресъхва в горещите дни, как непохватно се измъква пеперудата от пашкула.
— Та казали му, значи — продължи дойката, — че край гората живее някаква мечка, която не яде месо, а само горски плодове и корени. И тази мечка, казали му, трепе вълци. Преди всяка година им изчезвали по дузина овце заради вълците, а сега не загубили нито едно агне, защото мечката изпотрепала вълците. И това ако не е чудо!
— Да, наистина — каза принцесата, която беше вече кралица.
— А кралят — не спираше дойката — нареди на своите рицари да намерят мечката и да я убият. Да я убият!
— Защо? — попита кралицата.
— Защо, защо, защо? — попита и дойката. — Най-уместният въпрос. И овчарите го задали, а кралят казал, че не може да остави някаква мечка да се разхожда свободно наоколо. Можела да убие някое дете. „О, не — казали овчарите, — тя не яде месо. — В такъв случай рано или късно ще започне да краде жито“ — отговорил им кралят. И сега, господарке, ловците са по петите на една съвсем безобидна мечка! Бас ловя, че това няма да се хареса на овчарите. Съвсем безобидна мечка!