— Вълшебна мечка — кимна кралицата.
— Ами да — продължи дойката. — Ти го каза и тя сигурно е същата мечка, която те спаси навремето…
— Дойке — прекъсна я кралицата, — никога не е имало никаква мечка. Тогава ми се струваше, че съм ужасно отчаяна. Никакъв вълк не ме е преследвал. И не е имало никаква вълшебна мечка.
Дойката прехапа устни. „Разбира се, че имаше мечка“ — помисли си тя. Но кралицата, нейната принцеса, за нищо на света не искаше да си го признае.
— Сигурна съм, че имаше мечка — каза дойката.
— Не, нямаше мечка — настояваше кралицата — и сега вече знам кой обърква главите на децата ми с някакви вълшебни мечки.
— Те пък откъде знаят?
— Разказаха ми една глупава история за някаква мечка, която прескачала градинската стена, когато наоколо няма никой, играела си с тях и им разрешавала да се качват на гърба й. Сигурно ти си им разправила тези глупости за някаква си вълшебна мечка, която уж ме била спасила. Затова им казах, че вълшебните мечки са пълна измислица, а някои възрастни също обичат измислиците, затова те трябва да внимават и да различават истината от лъжата, и че ако си позволят да излъжат, ще започнат да примигват.
— И те какво казаха? — попита дойката.
— Разбира се, че ги накарах да мигат. И бих те посъветвала да престанеш да им пълниш главите с глупавите си истории. Ти си им разказала тази глупост, нали?
— Да — мрачно призна дойката.
— Ама че проблеми могат да ми създадат необмислените ти приказки — каза кралицата, а дойката се разплака и излезе от стаята.
По-късно се сдобриха, но никога вече не говореха за мечки. И дойката много добре знаеше защо. Само споменаването на думата „мечка“ напомняше на кралицата за Мечока, а на всички беше ясно, че именно тя бе прогонила мъдрия съветник надалеч. „Само да беше тук Мечока — мислеше си дойката — и толкова още хора да бяха тук, нямаше да ги има всичките тези грижи в кралството.“
А грижи — много. По улиците на градовете патрулираха войници и затваряха всеки, който каже дума срещу крал Едуард. А ако някой от слугите сбъркаше нещо, той започваше да трещи и да фучи, хвърляше каквото му попадне и дори ги биеше с пръчка.
Веднъж кралят не хареса супата и хвърли супника по готвача. Готвачът веднага си тръгна, след като заяви на висок глас:
— Сервирал съм на крале и кралици, на знатни господа и дами, на войници и слуги, но за първи път ми се случва да сервирам на прасе.
Още на другия ден го върнаха принудително в двореца, но не за да готви, разбира се — защото готвачите са най-близо до храната на краля. Не, сега почистваше конюшните. А на слугите дадоха да разберат, че никой няма право да напуска. Ако не си харесват работата, могат да получат друга. Но всички помнеха случката с готвача и си държаха езиците зад зъбите.
С изключение на дойката, която споделяше всичко с кралицата.
— По-добре да бяхме роби — говореше дойката. — И надниците ни са мизерни. На всеки е отрязал половината, а на някои — и повече. Едва се изхранваме. За мен както и да е, запомни го, господарке, защото храня само себе си, но някои нямат дори подпалка за огъня, нито коричка хляб за гладните си рожби, а имат по шест деца.
Отначало кралицата си помисли да се застъпи за тях пред съпруга си, но се досети, че така само ще накара краля да накаже слугите за недоволството им. И започна да дава на дойката бижутата си за продан. Тя пък тихомълком раздаваше пари на най-бедните и най-многодетните, като им шепнеше:
— Тези пари са от кралицата, да знаете. Тя мисли за нас, нищо че мъжът й е простак и непрокопсаник.
И слугите помнеха грижите на кралицата. Имаше, разбира се, хора, които не мразеха крал Едуард колкото слугите му, защото въпреки високите данъци винаги се намират глупаци, които си загубват ума, щом войската им спечели някоя битка. А в началото крал Едуард печелеше доста победи. Той предизвикваше някой съседен крал или владетел, след което нахлуваше в земите му и ги заграбваше. Едно време хората бяха помислили петхилядната войска на крал Борис за страшна сила. А благодарение на високите данъци крал Едуард можеше да наеме петдесет хиляди души, пък и войните се водеха по съвсем различен начин. Войниците грабеха, убиваха и плячкосваха каквото им попадне. Повечето от тях не бяха местни жители, а сбирщина разбойници, просяци и крадци, на които сега плащаха, за да мародерстват.
Така или иначе, крал Едуард утрои размерите на кралството, много хора живо следяха военните новини и го приветстваха, когато минаваше по улиците.