Приветстваха и кралицата, разбира се, но я виждаха много рядко — не повече от веднъж в годината. Без съмнение тя все още беше красива, дори по-красива отпреди. Никой обаче не забелязваше тъгата в очите й, а малцината, които я забелязваха, не казваха нищо и скоро я забравяха.
Но победите на краля бяха спечелени срещу слаби, миролюбиви и неподготвени противници. Накрая съседните крале се съюзиха, непокорните в заграбените земи също се съюзиха и замислиха гибелта на крал Едуард.
При следващото нахлуване на краля те вече бяха подготвени и на същото бойно поле, където крал Етълред срази Борис, устроиха засада на войската. Срещу петдесетте хиляди наемници на Едуард се изправиха сто хиляди — двойно повече, отколкото при всички досегашни битки. Платената смелост на войниците мигновено се изпари и оцелелите от първото сражение едва спасиха живота си с бягство.
Победителите плениха крал Едуард, затвориха го в клетка и така го откараха в столицата. Окачиха я над градската порта — точно където днес стои статуята на мечката.
Кралицата излезе пред победителите, коленичи в праха и зарида, умолявайки да пощадят мъжа й. И защото беше красива и добра, и защото те самите бяха добри хора, които искаха само да защитят живота и владенията си, подариха живота на владетеля. Заради нея дори му разрешиха да остане крал, но му наложиха огромен данък. За да спаси живота си, той се съгласи.
Така данъците станаха още по-високи, а крал Едуард имаше право да поддържа съвсем малобройна войска, за да пази реда в кралството. Плащаше и на войници от армиите победителки да охраняват границите и да наблюдават земите му. Защото кралете победители се досещаха, и с право, че ако само за минута приспят бдителността си, крал Едуард отново ще поведе войската си и ще ги удари в гръб.
И не отслабваха бдителността си. А краля държаха изкъсо.
Черна злоба налегна краля, защото алчният жадува още по-силно за онова, което не може да притежава. А Едуард жадуваше за власт. И понеже не можеше да властва над други крале, започна да злоупотребява с властта си в собственото си кралство, в собствения си дом, в собственото си семейство.
Заповяда затворниците да бъдат измъчвани, докато не направят признания за несъществуващи заговори и не издадат невинни хора. Нощем поданиците му заключваха вратите си и не отваряха, ако някой почука. Страхът стана пълновластен господар и хората започнаха да бягат от кралството, а кралят ги преследваше и обезглавяваше всеки, който се опиташе да пресече границата.
Непоносимо стана и положението в двореца. Слугите бяха пребивани жестоко за най-малкото нещо, а видеше ли сина си и дъщерите си, кралят винаги крещеше и кралицата се принуди да ги крие в своите покои почти непрекъснато.
Всички се страхуваха от крал Едуард. А хората намразват този, от когото се страхуват.
Но не и кралицата. Макар също да се страхуваше от него, тя си спомняше младостта му и си казваше, а понякога споделяше и с дойката:
— Някъде в този мрачен и противен човек е скрито прекрасното момче, което обичам. Трябва да му помогна да го намери и да го изведе на бял свят.
Но нито дойката, нито кралицата знаеха как да постигнат това.
Докато един ден кралицата разбра, че ще има бебе.
„Ами да — помисли си тя. — Нашето бебе ще го накара отново да заобича семейството си.“
И му каза. А той я наруга: как може да е такава глупачка да му ражда дете, което след време ще стане свидетел на тяхното унижение, защото по всички граници на кралството са се настанили вражески войски и той всъщност не разполага с никаква власт.
След което грубо я сграбчи за ръката, отведе я в тронната зала, събра придворните и им каза, че неговата съпруга възнамерява да му роди бебе и по този начин да го направи за посмешище, защото тя все още не е загубила своята женска сила, докато той вече не е никакъв мъж. Тя извика, че всичко това не е вярно. Той я удари и тя падна на пода.
Така проблемът беше решен, защото кралицата загуби бебето си още преди да го роди, остана дни наред в леглото безпаметна и трескава и едва не умря. Никой не разбра как се мрази кралят за стореното, как от мъка къса косите си при мисълта, че в яростта си едва не погуби своята жена. През цялото време на боледуването й го виждаха пиян и той нито веднъж не я посети.
Докато беше в безсъзнание, кралицата сънува много и най-различни сънища. Но един от тях непрекъснато се повтаряше. За един вълк, който всеки път я преследва в гората, а тя тича ли, тича, докато се строполи на земята, и тъкмо вълкът да я изяде, идва огромна кафява мечка, убива вълка и го запокитва на една страна, вдига я внимателно на ръце и я отнася до портите на баща й, грижливо оправя дрехите й и слага листа под главата й за възглавница.