Но когато най-после се събудеше, тя пак си знаеше, че никаква вълшебна мечка не я е спасила. В настойки, които лекуват всичко — от напикаване до безсъние — и те карат да се влюбиш, в среднощни заклинания, които прогонват злото надалеч, вярват само простите хора. „Глупости — казваше си кралицата. Защото беше образована и знаеше по-добре. — Нищо не може да прогони злото, никакви билки не могат да те излекуват и да накарат съпруга ти да те обича.“ Все това си повтаряше и все повече се отчайваше.
Крал Едуард скоро забрави своята скръб при мисълта, че съпругата му може да умре. Щом тя се изправи на крака, той отново стана навъсен и не престана да пие, въпреки че вече нямаше защо. Спомняше си само, че я е наранил, а това го караше да се чувства виновен и винаги когато се виждаха, кралят се държеше с нея така, сякаш е виновна за всичко.
Нещата отиваха все по на зле. Из цялото кралство избухваха бунтове и броят на обезглавените бунтовници ставаше все по-голям. Дори някои от войниците се разбунтуваха и пресякоха границата заедно с бегълците, които им беше наредено да спират. Една сутрин крал Едуард се събуди мрачен и сърдит както никога дотогава.
Кралицата влезе в трапезарията за закуска, красива както винаги, защото скръбта само подчертаваше нейната красота и на човек чак му се доплакваше, като видеше болката, която извира от изящното й лице, и страданието, което излъчва гордата й и благородна осанка. Кралят съзря и болката, и страданието, но най-силно го порази красотата й и си спомни за момичето, което израсна, без нито една тежка мисъл да помрачи безгрижната му и безгорестна младост. А много добре знаеше, че именно той е причината за всяка частица печал, заключена в нея.
Но започна пак да я укорява и без да съзнава какво върши, заповяда й да отиде в кухнята и да се заеме с готвенето.
— Не мога — каза тя.
— Щом слугите могат, и ти можеш — озъби се той.
Тя заплака.
— Никога не съм готвила. Никога не съм палила огън. Аз съм кралица.
— Не си никаква кралица — гневно отвърна той, макар да се презираше за думите си. — Не си никаква кралица и аз не съм никакъв крал, защото и двамата сме жалки лакеи, които изпълняват заповедите на цялата тази вражеска сган отвъд границите! А щом аз съм принуден да живея като слуга в собствения си дворец, същото важи и за теб!
Сграбчи я грубо, отведе я в кухнята и й заповяда да му донесе закуска, приготвена със собствените й ръце.
Кралицата беше съкрушена, но това не сломи гордостта й. Обърна се към готвачите, които трепереха в ъгъла:
— Чухте какво нареди кралят. Трябва сама да му приготвя закуската. Но не знам как. Трябва да ми кажете какво да направя.
Те й казаха и тя се постара да изпълни всичко както трябва, но неопитните й ръце само объркаха нещата. Изгори се на огъня и се попари с овесената каша. Пресоли бекона, а яйцата бяха пълни със счупени черупки. Прегори кифличките. Накрая сервира всичко това на своя съпруг и той започна да се храни.
И, разбира се, беше ужасно.
В този момент той най-после осъзна, че кралицата си е кралица и нищо друго — така, както готвачът никога няма да стане кралица. Така, както и той може да бъде само крал и нищо друго. Само че кралицата беше добра кралица, а той — ужасен крал. И винаги щеше да си остане крал, но никога — добър крал. И докато хрускаше черупките, той изпадаше във все по-безизходно отчаяние.
Ако друг мъж изпитва ненавист, каквато кралят изпитваше към себе си, вероятно би посегнал на живота си. Но не и крал Едуард. Вместо това той вдигна своя жезъл и заудря с него кралицата. Би я, докато от гърба й потече кръв и тя със стонове падна на пода.
Влязоха слугите и стражата. Слугите се опитаха да спрат краля, но той заповяда на стражата да убие всеки, който посмее да се намеси. Едва когато убиха главния иконом, един готвач и камерхера, останалите се отдръпнаха.
А кралят продължаваше да удря кралицата и всички разбраха, че ще я удря, докато тя издъхне.
Кралицата лежеше на каменния под вцепенена от болката, която извираше от сърцето й, и от цялата си душа желаеше пак да се появи мечката, да застане над нея и да убие вълка, който иска да я разкъса.
В този момент вратата рухна на трески и ужасен рев изпълни трапезарията. Кралят спря да удря кралицата, стражата и слугите погледнаха към вратата, а там на задните си крака стоеше огромна кафява мечка и ревеше яростно.
Слугите избягаха от стаята.
— Убийте я! — кресна кралят на стражата.
Воините извадиха мечове и пристъпиха към мечката.
Мечката ги обезоръжи, но те бяха толкова много, че някои успяха да я намушкат, преди да избие мечовете от ръцете им. Най-смелите се опитаха да се борят с голи ръце, но мечката ги поваляше с един удар и другите побягнаха презглава.