Въпреки че бе почти в несвяст, на кралицата й беше ясно, че огромният звяр не използва цялата си сила, а я пази за предстоящата битка.
С крал Едуард, който чакаше с остър меч в ръка, готов дори да умре и изпълнен с онова отчаяно безразсъдство и самоненавист, които придават невероятна сила.
„Мечка — помисли си кралицата. — Пожелах да се появи и ето я тук.“ И се отпусна на каменния под слаба, безпомощна и потънала в кръв, докато нейният съпруг, нейният принц водеше битка с мечката. Не беше сигурна кой й се иска да е победителят. Защото дори и в този момент не мразеше съпруга си. Макар да съзнаваше, че докато той е жив, нейният живот и животът на нейните поданици ще е все тъй непоносим.
Те обикаляха стаята, мечката се поклащаше тромаво, но чевръсто, крал Едуард пъргаво отскачаше встрани, а стоманеното острие свистеше във въздуха. Три дълбоки рани отвори в тялото й кралят, преди мечката да сграбчи острието. Кралят се опита да изтегли меча и в лапите й зейнаха две кървави бразди. Но ставаше все по-ясно, че силата е на страната на мечката и тя ще победи. Накрая измъкна меча от ръката му, сграбчи краля в могъщата си прегръдка и го отнесе скимтящ от стаята.
И в тези последни мигове, докато Едуард напразно се мъчеше да си възвърне меча, а кръвта шуртеше от лапите на мечката, кралицата пожела тя да издържи, да му отнеме меча, да победи и да освободи кралството — нейното кралство — и семейството й, а и нея самата от мъжа, който иска да ги унищожи.
Но когато кралят застена в мощната меча хватка, тя пак дочу онова момчешко гласче от градините на вечното и мимолетно детство, а пред очите й в налудничав танц се мержелееше усмивката му. И припадна.
Щом се свести, помисли си, че всичко е сън, но болките, от които едва отново не загуби съзнание, й напомниха, че всичко е истина. Преодоля слабостта си и поиска вода.
Дойката й донесе вода, а след нея в стаята влязоха неколцина високопоставени сановници, военачалникът и камерхерът и я попитаха какво да правят.
— Защо питате мен? — попита ги тя.
— Защото кралят е мъртъв — отговори дойката.
Кралицата не каза нищо.
— Мечката го остави до вратата — добави военачалникът.
— Вратът му е счупен — продължи камерхерът.
— И сега — каза един сановник — трябва да знаем какво да правим. Все още дори не сме съобщили на народа и на никого не е разрешено да напуска двореца или да влиза в него.
Принцесата се замисли. Притвори очи и пред вътрешния й взор се появи тялото на нейния прекрасен принц с отметната на една страна глава — също като главата на онзи вълк в гората преди толкова години. И за да прогони гледката, отново отвори очи.
— Трябва да разгласите из цялата страна, че кралят е мъртъв — каза тя.
На военачалника заяви:
— Отменям наказанието с обезглавяване за държавна измяна. Всички затворници, осъдени за измяна, да бъдат освободени незабавно. Както и всички затворници, на които присъдите скоро изтичат.
Военачалникът се поклони и излезе. Щом прекрачи прага, на лицето му грейна широка усмивка. На главния готвач каза:
— Всички слуги могат веднага да си тръгнат, ако искат. Но от мое име ги помоли да останат. Обещавам да възстановя правата им.
Готвачът се накани да произнесе прочувствено благодарствено слово, но помисли малко и реши, че е по-добре да отиде и да съобщи добрата новина на всички.
На сановниците каза:
— Идете при кралете, чиито войски пазят нашите граници, и им кажете, че крал Едуард е мъртъв и войниците могат да се приберат по домовете си. Кажете им, че ако ми потрябва помощта им, ще се обърна към тях, но дотогава ще управлявам кралството си сама.
Сановниците целунаха ръката й и излязоха от стаята. И двете с дойката останаха насаме.
— Съжалявам — каза дойката, след като дълго време мълчаха.
— За какво? — попита кралицата.
— За смъртта на съпруга ти.
— А, това ли? — каза кралицата. — Да, да, моят съпруг.
И се разплака от все сърце. Плачеше не за жестокия и алчен мъж, който воюваше, убиваше и мародерстваше къде ли не. Плачеше за момчето, което някога нежно я бе успокоявало, щом тя се почувстваше незаслужено обидена, за момчето, чието уплашено гласче бе дочула в последните мигове от живота му, сякаш то не бе могло да проумее какво се е случило с него и сякаш бе разбрало, че е много-много късно, за да поправи каквото и да било.
Когато се наплака, не пророни повече нито сълза за него.
След три дни отново беше на крака, облечена в широки дрехи заради болките, които все още усещаше. Все пак устройваше приеми и точно тогава овчарите докараха Мечока. Не мечката, звяра, убил краля, а Мечока, съветника, напуснал кралството преди толкова много години.