Никога обаче не й минаваше през ума, че Мечока също старее. Та нима все още не обикаляше градината, метнал по едно от внучетата й на всяко рамо? Та нима не продължаваше да преподава на нея и на сина й уроци по държавническо управление и да ги напътства: „Да, това е добре, така е правилно, от теб ще излезе велика кралица някой ден, от теб ще стане чудесен крал, достоен за бащиното кралство“?
Но една сутрин той не стана от леглото, а един слуга дойде при нея и тихо каза:
— Моля елате с мен.
Тя отиде при него и го завари цял треперещ и с пепеляв цвят на лицето.
— Преди трийсет години — промълви той — щях само да кажа, че това е най-безобидна треска, и да яхна коня си. Но сега знам, че умирам, госпожо.
— Глупости — каза тя, — ти никога няма да умреш. Макар също да знаеше, че умира и че той знае, че тя знае.
— Трябва да ти призная нещо — каза той.
— Вече знам — отвърна тя.
— Наистина ли?
— Да — нежно каза кралицата, — и за своя изненада разбрах, че аз също те обичам. Нищо че съм само една стара дама.
И се разсмя.
— Не това исках да ти призная. Знам, че ти знаеш, че те обичам. Иначе нямаше да се върна, когато ме повика.
Тя усети как през стаята премина хладен полъх и си спомни единствения случай, в който бе молила за помощ.
— Помниш, нали? — продължи той. — Колко се смях, когато ми дадоха това име! „Само да знаеха“ — мислех си тогава.
Тя кимна.
— Но как стана това?
— И аз съм се чудел. Но стана. Когато бях момче, срещнах в гората един мъдрец. Бях кръгъл сирак и останах да живея с него. След пет години той се спомина, но вече ме бе научил на всички свои вълшебства.
— Няма никакви вълшебства — отвърна по инерция тя, а той се засмя.
— Ако имаш предвид разните отвари от билки и заклинания, си абсолютно права. Но това вълшебство е друго. Вълшебството да се превръщаш в онова, което наистина си. Моят старец се превръщаше в бухал, облиташе нощем света и го проумяваше. Бухалското си бе вътре в него и вълшебството му позволяваше да го изкара наяве. Той ме научи.
Мечока бе спрял да трепери, защото тялото му бе отказало да се бори с болестта.
— Тогава се вгледах в себе си и се запитах кой съм. И открих. Твоята дойка също откри. Беше й достатъчен един поглед, за да разбере, че съм мечка.
— Ти уби съпруга ми — каза тя.
— Не — каза той. — Аз победих твоя съпруг и го изнесох от двореца, когато той застана лице в лице със смъртта, видя кой е и същността му излезе наяве.
Мечока поклати глава.
— Аз убих вълк до вратата на двореца и оставих вълк със счупен врат, преди да ви напусна и да тръгна из планините.
— Все вълци — промълви тя. — Но той беше такова прекрасно момче.
— И кутрето не хапе, преди да му пораснат зъбите.
— А аз каква съм? — попита кралицата.
— Ти? Нима не знаеш?
— Не — отвърна тя. — Лебед? Таралеж? Напоследък се клатушкам като дърта саката кокошка. Коя съм след всички тези години? В какво животно ще се превърна през нощта?
— Смееш се, а аз не мога, защото трябва да си пестя дъха. Ако ти самата не знаеш, аз не бих могъл да ти кажа какво животно си, но ми се струва…
И мощен гърч разтърси тялото му.
— Не! — извика кралицата.
— Добре, добре — каза Мечока. — Още не съм умрял. Струва ми се, че дълбоко в себе си ти си жена и цял живот откровено си показвала онова, което си. А си и красива.
— Ама че стар глупак — каза кралицата. — Защо ли не се омъжих за тебе?
— Получи си заслуженото — отговори Мечока.
Но кралицата извика свещеника и децата си и се омъжи за Мечока на смъртния му одър, а синът й, когото той бе научил как да царува, му казваше „татко“. После си спомниха за мечката, която идваше да си играе с тях, когато бяха деца, и дъщерите на кралицата му казваха „татко“, а кралицата му казваше „съпруже“ и Мечока се смееше и се радваше, защото най-после не беше вече сирак. Накрая умря.
Затова над градската порта има статуя на мечка.
Катрин Курц
Призоваването
Старецът седеше на един пън край замръзналата река и през една дупка в леда наблюдаваше стремително препускащите черни води. Здрачаваше се. Беше последният ден на 1773 година и над земята вече се спускаше сковаващият нощен студ. Старецът придърпа пелерината по-плътно около себе си и продължи да чака — съсредоточено и непреклонно, — докато слънчевите лъчи най-после се отдръпнаха от леденото отвърстие и повърхността му се превърна в къс черно огледало.
— Сега ми се представи — прошепна той, след като очерта знака на дракона във въздуха над потъмнялото огледало. — Представи се — ти, който ще пристигнеш в уречения час, за да приемеш съдбата си. Представи се…