Иззад една сергия с обработени сфинксови кожи изникна плешив мъж.
Главата му лъщеше като яйце, но чертите на лицето му бяха младежки и той беше в разцвета на силите си. Подобно на хамалите не носеше риза, но бе обут в първокачествени панталони и походката му излъчваше непресторено високомерие. Аран се усети, че го оглежда твърде откровено. Но нещо в мъжа му се струваше много познато.
Той подмина Аран, без да го погледне. Аран се обърна и зяпна. Имаше чувството, че рисунката се нахвърли отгоре му: една петоъгълна многоцветна татуировка.
— Магьоснико! — извика той.
И в същия момент съжали. Магьосника го изгледа като досаден натрапник.
Като се изключи лисото теме, изобщо не се бе променил. Но Аран си спомни, че бяха изминали трийсет години, че самият той вече бе надхвърлил петдесетте, което личеше от характерните вдлъбнатини по лицето, закръглено от охолния живот. Спомни си, че и неговата коса бе посивяла и оредяла и времето бе пощадило само триъгълния кичур на челото. Спомни си с пълни подробности и обстоятелствата, при които бе срещнал Магьосника.
Беше прекарал хиляди безсънни нощи, обмисляйки как да му отмъсти, но сега единственото му желание бе да се махне оттук.
— Извинете ме, господине… — измърмори той. Но си спомни още нещо и добави решително:
— Ние наистина сме се срещали.
— При какви обстоятелства? Не мога да си припомня — хладно отвърна Магьосника.
В отговора на Аран прозвуча самочувствие, подплатено от благосъстоянието му и от уважението на околните:
— Исках да обера пещерата ти.
— Ти ли беше? — приближи се Магьосника. — Ами да, момчето от Атлантида. Да не си пребарал още някой магьосник след мен?
— Предпочетох да живея по по-безопасен начин — отговори спокойно Аран. — Но наистина имам причина да ти се натрапя по повод на краткото ни запознанство.
— Краткото ни… — изсмя се гръмогласно Магьосника, което накара целия пазар да извърне глави към тях.
Все още през смях той сграбчи ръката на Аран и го помъкна със себе си.
Придвижваха се бавно из търговския квартал, отпред вървеше Магьосника.
— Трябва да следвам строго определен курс — обясняваше той. — Имам си план. Е, момчето ми, какво си правил през всичките тези трийсетина години?
— Опитвах се да се отърва от твоя стъклен кинжал.
— Стъклен кинжал ли?… О, да, спомням си. Сигурно си имал време и за други занимания?
В този момент Аран без малко щеше да го удари. Но Магьосника му бе необходим и той се въздържа.
— Целият ми живот бе осакатен от твоя проклет стъклен кинжал — продължи Аран. — Наложи се да заобикалям Хвиринското дефиле. Когато най-накрая пристигнах тук, нямах пукната пара. Нямах пари да се върна в Атлантида, нямах пари да платя и на магьосник, което значеше, че не мога да махна кинжала. Затова започнах работа при търговеца на килими Лорагинези като телохранител и пазач. Сега съм най-преуспяващият търговец на килими в град Ринилдисен, имам две съпруги, осем деца и няколко внучета и не мисля да се връщам в Атлантида.
Купиха си вино от един амбулантен търговец, нарамил два препълнени меха. Редуваха се да пият от медния бокал, който той им предложи.
— Отърва ли се от ножа все пак? — попита Магьосника.
— Не, а и ти би трябвало да го знаеш! Що за заклинание е това? И най-добрите магьосници на континента не можаха дори да го докоснат, камо ли да го изтеглят. Сега нямаше да съм търговец на килими, ако бяха успели.
— И защо?
— Ами защото всеки път, щом чуех за някой нов магьосник, отивах при него да се опита да извади ножа. Всъщност парите, спечелени от килимите, отиваха за магьосници. Накрая се отказах от тях и задържах парите. Единственото, което постигнах, бе да вдигна реномето ти навсякъде.
— Благодаря — учтиво отвърна Магьосника.
Доброто му настроение дразнеше Аран. Той реши да смени темата на разговора.
— Радвам се, че се срещнахме случайно, защото имам един проблем, който действително е от твоята компетентност. Можеш ли да ми кажеш нещо за маг на име Уейвихил2?
Магьосника едва не замръзна на мястото си.
— Какво по-точно искаш да знаеш?
— Дали не използва прекомерни количества енергия.
Магьосника повдигна въпросително вежди.
— Разбираш ли, опитваме се да ограничим употребата на магии в град Ринилдисен. Всички ще пострадаме, ако магьосничеството замре в такъв ключов район. Няма да можем да се справим с наводненията, с ураганите или пък с варварските набези. Какво забавно намираш във всичко това?