По-лошо от студа. По-лошо от глада или от умората, или от страха.
Бе спъната по всеки възможен начин.
На Клеър никога не й е било толкова студено. През всичките демонски зими, които бе прекарала на Юдай, където температурите се въртяха около съсипващи здравето на аемоните стойности, тя никога не е била толкова окаяна. Раната на крака, която получи през първия ден, докато бягаше от Атрика, не беше толкова излекувана, колкото замръзнала. Гладът постоянно я разсейваше и я отслабваше. В момента беше толкова мърлява, че хората на улицата я отбягваха и я гледаха състрадателно.
Никога не бе била толкова унизена.
Днес вървеше по улиците, без да знае накъде се е запътила. Знаеше само, че трябва да продължава, тъй като Атрика може би бяха способни да я проследят магически.
Хората притискаха хартия и монети, които тя разпозна като пари, в ръката й от време на време. Обаче, когато разпита къде би могла да открие магьосниците на елементите, те само я поглеждаха странно и се отдалечаваха бързо. Запитванията как да се защити от демоните — човешкото произношение на дааеман — срещаха подобен отговор, така че Клеър спря да пита. Тези случайни прояви на щедрост бяха малобройни и редки, но все пак й помогнаха да си купи малко храна, сделка, при която тя доста се запъна. А последвалото парче месо, увито във влажен хляб, беше ужасно.
Успя да се изплъзне на Атрика за известно време, но после зави зад ъгъла и се натъкна на тях. Клеър се завъртя и се опита да се отправи в противоположната посока, преди да я забележат, но бе твърде късно. Така че хукна по уличката и се постара да се скрие.
Сега те я търсеха. Можеше да ги помирише. Дааеманската магия имаше специфичен остър аромат, а тези Атрика не прикриваха истинската си същност в момента. Сякаш се опитваха да я сплашат.
Вършеше работа.
Клеър отвори очи само за миг и хвърли поглед към тъмното небе, с неговата необичайна липса на звезди. Тук нямаше нищо друго, освен бетон. Бетон и квадратни форми. Черно, студено небе. На Юдай, в столицата Ай, сградите бяха направени от лавандулов и розов мрамор, понякога черен или сив. Всички те блестяха и искряха под слънцето. Постройките бяха изградени от колони, нежни извивки и арки. Дворецът, наречен Иристрай, беше с величествена архитектура.
Въпреки това, дааеманите бяха жесток вид. Дори Сиари, образованата класа, бяха по-склонни да убиват преди да задават въпросите. Класата на бойците, Атрика, бяха най-зле. Противно на останалите видове, те се хранеха с гнила плът, обичаха да пият кръв и се възбуждаха от изтезания и болка.
Но всички видове, дори Атрика, имаха красива архитектура.
Майка й й беше казвала, че е родена тук, на Земята, и Клеър имаше някакви мъгляви, ранни детски спомени от това място, но по-скоро се чувстваше сякаш се бе плъзнала надолу в заешката дупка.
Преди да умре, майка й често бе разказвала на Клеър приказката за „Алиса в страната на чудесата“. Може би майка й се бе чувствала като Алиса, когато за пръв път бе дошла на Юдай, колкото и Клеър на Земята.
Мачкащи стъпки отекваха изпод нечии крака, смущаващо близо. Клеър замръзна, устата й пресъхна.
Сенчестите пръсти върху срещуположната сграда се удължиха и след това застинаха. Клеър задържа дъха си и дори не мигна. Викането и гласовете от улицата едва проникваха в блокираното й съзнание. Пръстите се обърнаха и се отправиха обратно в нейната посока.
Клеър балансираше, готова да хукне. Да бяга. Само това можеше да стори. Искаше да отприщи магията си, да използва най-доброто си оръжие. Пръстите я сърбяха от желанието да го стори.
Лице на дааеман изникна над нея.
— Хванах те.
Огромните му ръце се спуснаха върху раменете й и стиснаха. Сълзи избиха в очите й от болката. Тя се забори и хватката му се спусна върху китките й, карайки я да извика.
Вторият Атрика сграбчи първия през кръста и го повлече далеч от нея.
— Тя е моя! — изръмжа той.
Първият дааеман, който я беше сграбчил — Клеър смяташе, че се казва Теван — се надигна от мястото, където бе повален върху паважа. С тихо ръмжене, процеждащо се от гърлото му, той се нахвърли върху втория. Очите и на двама им светнаха в червено и зъбите им се удължиха.
Убийствена ярост.
Клеър постоя за част от секундата, наблюдавайки изправените един срещу друг дааемани. Ако магията, която Ру й бе вдъхнал, бе елиум, тя бе много ценна за тях. Естествено щяха да се бият за нея. В нея лежаха всичките им надежди и мечти за победа над властващите Итрай. Всеки щеше да иска контрол над нея.