Каква късметлийка бе, че носи такова съкровище.
Клеър хукна.
Осъзнавайки, че са изгубили плячката си, Атрика прекратиха териториалния си спор и я последваха.
Привеждайки се ниско и отклонявайки се, тя едва избегна хватката на Теван и се изстреля от уличката, криволичейки покрай високи, сребристи контейнери, купчини черни чували и прескачайки изхвърлени кашони. Обувките й, направени за гладкия, мраморен под в двореца, не се справяха добре по бетонните пътеки на Земята. Прокъсани отдолу, те осигуряваха малко защита.
Нещо остро се заби в подметката й и тя изскимтя, усещайки струйка гореща, лепкава кръв. Тя изруга на Аемни, един от обичайно говорените езици от всички видове. Сега им оставяше перфектна следа.
Тя сви в уличката и почти се сблъска с един мъж. Той й извика, когато тя го заобиколи и забърза надолу по тротоара.
В другия край, поток от хора напускаха сградата, разпръсквайки се из тъмните през нощта улици под ярко осветения знак, който висеше отгоре, говорейки и смеейки се. Знаейки, че тълпата бе единственият й шанс, Клеър заобиколи, пресичайки улицата. Лъскавите, движещи се бързо превозни средства — коли, така ги наричаха — пищяха и кривваха.
Тя се гмурна сред тълпата от другата страна, разпръсквайки тези, които бяха в непосредственото й обкръжение, с изненадани ахкания. Рискувайки да хвърли поглед назад, тя видя, че двамата Атрика бяха стигнали улицата и я бяха забелязали. Проправиха си път към нея.
— Помощ! Помогнете ми! — Гласът й звучеше дрезгаво и тя се задави с английския. Използваше го с Ру, когато той искаше практика, и със земния магьосник, Томас, когато беше заловен в Иристрай. Иначе не го бе говорила откакто майка й бе починала.
Хората около нея изглеждаха разтревожени. Повечето не я погледнаха. Правеха се, че я няма там, търсеща помощ, със съдрани обувки и разкъсана, мръсна рокля, които не осигуряваха защита от студения, хапещ въздух. Някои я погледнаха със съжаление на лицата си; други се подсмихваха и говореха иззад ръцете си. Една жена притисна в ръката й едно от парчетата зелена хартия. Клеър се взря в него, неразбирайки. Тя молеше за помощ, не за пари.
— Моля, даае… демоните — прошепна тя. — Демоните Атрика ще ме хванат.
Атрика щяха да отворят седалището на магията й, за да получат елиум. Щяха да я счупят като орех, за да се доберат до ядката вътре. Как ли Ру изобщо си е представял, че тя ще успее? Една слугиня аемон срещу двама мотивирани демони Атрика?
Тя затвори очи, преживявайки отново момента, когато Атрика бяха насилили вратата на стаята с портала на Итрай. Избликът на ярка магия, виковете и звуците на войната, всичките убийствено разгневени Атрика. Ру дори можеше да е мъртъв сега. Нямаше помощ в непосредственото й бъдеще. Дори и Ру да бе оцелял, щеше да отнеме много време, за да отвори нов портал и дори още по-дълго, за да я проследи.
Една ръка се сви върху рамото й, стряскайки я. Тя вдигна поглед към красиво мъжко лице. Елегантни, извити вежди, зелени очи, усмивка.
— Ела с мен — каза мъжът. — Има закусвалня нагоре по пътя. Ще вземем храна и ще видим какво можем да направим, за да ти помогнем.
Погледът й отскочи обратно към дааеманите, пресичащи улицата. Вече бяха много близо. Тя сграбчи ръката на мъжа.
— Да, да вървим.
Той потупа ръката й.
— Всичко е наред. Сега се успокой, става ли?
Тя хвърли поглед назад към преследвачите си.
— Нека останем с тълпата. Възразяваш ли?
— Разбира се, че не. Тълпата ще държи ли… демоните… настрани?
О, слава на всичките Четири Дома и на Покровителите! Той разбра. Тя кимна категорично.
— Няма да ме наранят, ако съм с човеци. Не искат да подстрекават междуизмерен инцидент.
Той повдигна вежди.
— А! Тогава да вървим. Как се казваш?
— Клеър.
— Клеър, какво хубаво име. Как е фамилията ти?
Тя не отговори, понеже не я знаеше. Майка й никога не й беше казвала. Тя само поклати глава и отмести поглед засрамено. Бяха ли фамилиите много важни тук? Признак на класа, може би?
Докато вървяха, мъжът отвори малък, черен предмет, натисна няколко бутона и заговори в него. Клеър не обърна внимание на това, което казваше, беше твърде съсредоточена върху дааеманите, които ги следваха. Сега спазваха дистанция, но щяха да я следят, докато не я откриеха сама и уязвима. Всичко, което правеше, бе да печели малко време.