Клеър се надяваше, че човеците имат някакъв начин за справяне с Атрика. Бе чула, че един от тях е бил приклещен тук за много години, без портал. Магьосниците се бяха справили с този. Може би магьосниците на елементите бяха владетели на това място. Би имало смисъл, имайки предвид способностите им. Макар че това не обясняваше празните погледи, които получаваше, когато питаше за тях. Поне бе открила един мъж, който разбираше за Атрика. Надяваше се, че той знае как да открие Томас Монахан.
Добрите новини — ако имаше добри новини — бяха, че има само двама Атрика и повече не можеха да ги последват, след като Ру бе разрушил портала.
В нея се надигна истеричен смях. Беше без пари и изгубена в непознат свят, в който не бе стъпвала откакто бе била на шест годинки и имаше само двама Атрика, които я преследваха. Това ли бяха добрите новини?
Мъжът погледна загрижено, когато тя се засмя. Той се поколеба, след това й отвори вратата на ресторанта.
— Пристигнахме.
Умът на Клеър се въртеше толкова бързо, че дори не бе забелязала, че са достигнали целта си.
Тя влезе в малко заведение, оглеждайки заобикалящата я обстановка. Хора стояха до дълъг плот. Останалите седяха в кабини близо до предния прозорец, откъдето се виждаше тъмната улица. Повечето от клиентите в ресторанта се обърнаха и я погледнаха, карайки Клеър да се смути заради дрехите и изцапаното си лице.
— Без скитници тук — каза кльощава сервитьорка с остри черти на лицето, носеща кана с някаква тъмна, неопределена течност.
Ужас прониза Клеър.
— Не съм скитница.
Тя отмести поглед, знаейки много добре, че изглежда като такава. Тя бе — беше — прислужница на Кае на демонския вид Итрай. Робиня, може би, но робиня на господаря. Това значеше най-доброто от всичко, макар и да бе собственост.
Мъжът постави ръка на рамото й.
— Разбира се, че не си. — После се обърна към сервитьорката. — Всичко е наред. Аз съм клиничен психолог и… — Той придърпа сервитьорката настрани и й заговори тихо. Сервитьорката кимна и й хвърли бегъл поглед.
Интуицията на Клеър настоя за внимание. Това не беше добре.
Това не беше добър поглед.
Клиничен психолог? Умът й се зарови сред пълните с уроци по английски тетрадки и речника, който майка й й бе оставила. Психологът беше доктор на ума. Защо го бе споменал на сервитьорката? Дали мислеше, че Клеър е луда?
Тя вдиша. Количеството на тревогата й се увеличи. Трябваше да се махне от тук. Това, което до преди миг изглеждаше като сигурно убежище, вече не изглеждаше така. Домове, тя нямаше представа на кого да се довери в този свят, което означаваше, че не може да има вяра на никого.
Вдигна поглед към прозореца и видя тъмнокожия Атрика да се взира в нея. Очите му бяха мрачни и изпълнени със заплаха. Той разтвори устни и зъбът му блесна към нея — мълчаливо обещание.
Звънчето на вратата зад нея иззвъня и тя се обърна, за да види другия Атрика, маскиран като човек, да влиза в закусвалнята. Този беше по-светъл от другия — висок, рус, с широки рамене. Нацепен от мускули, този можеше да счупи костите й със завъртане на китката си. Това бе онзи, за когото смяташе, че се казва Теван. Ако бе Теван, той бе един от водачите на въстанието на Атрика. Командир.
Странно, той изглеждаше като Ру. Това накара гърлото й да се стегне от копнеж по дома — безопасният, топъл дом. Тя имаше смесени чувства към Итрай, но точно сега мисълта за тях бе успокояващо позната в свят, изпълнен със заплахи.
Преди хиляди години, Итрай — ръководещи другите два вида дааеман — бяха опитали да изличат всички Атрика от лицето на Юдай. Бяха пропуснали само шепа от тях и тези оцелели се бяха покрили, заклевайки се един ден да вземат Юдай за себе си. Опитът за геноцид бе подхранил вече нарастващата война между видовете.
Онзи, когото мислеше за Теван, улови погледа й за дълго и тя не можа да извърне очи. Яростно обещание проблесна дълбоко в тъмносините му очи. Сви се в една от кабините и се престори, че чете пластмасовото меню. Все още носеше бойните си кожи от главата до петите и привличаше много любопитни погледи.
Всички видове дааеман, те бяха четири, можеха да прикриват вида си чрез магия. Например Атрика можеха да изглеждат като Итрай или Сиари, или Мандари. Показваха истинските си лица, само когато се ядосаха или когато бяха на лов. В момента Теван бе неразличим от останалите мъже в ресторанта, освен с мощното си телосложение.