Трябваше да е такава късметлийка.
Клеър се завъртя, с разширени очи и дишайки тежко. Магията й пулсираше в гърдите, трептейки по ръцете и краката й, умолявайки за освобождение, но беше там, смесена с другата, странна дааеманска магия. Трябваше да я откаже.
Мед? Имаше ли мед тук? Всички видове дааеман бяха алергични към нея. На Юдай бе забранена, дори изровена и изхвърлена на места с токсични отпадъци, но тук, на Земята, не би била. Не видя никаква мед около себе си, която да може да познае. Много лошо, тъй като Теван и приятелят му все още нямаше да могат да осигурят никаква частична защита към метала.
Теван блъскаше и викаше от другата страна на вратата. Беше само въпрос на време да открие начин да влезе с магия.
Време да си върви. Като обезумяла, тя затърси път навън.
Ето! Малко прозорче до тавана, над малък плот, осеян с консерви със зеленчуци. Явно тази стая бе предимно под земята.
Зад нея вратата се открехна и металът на шкафа се огъна.
— Аз съм Теван, командир на войската на Атрика, и почти те спипах, малка магьоснице.
2
Клеър се покатери върху плота и отключи прозореца. С движенията необичайно прецизни заради ужаса, преминаващ през нея, тя натисна с всички сили, докато старият прозорец не поддаде и не се плъзна нагоре. Измъкна се през отвора, стъпвайки върху консервите, за да се повдигне нагоре.
Моментално нечии ръце стиснаха раменете й и я изтеглиха нагоре, сякаш не тежеше повече от нищо. Тя се бореше, риташе и пищеше, мислейки, че това е другият дааеман, който бе заобиколил, за да пази при прозореца.
— Стой мирно! Опитваме се да ти помогнем! — нареди дрезгав глас.
Четири ръце я притиснаха към студения тротоар.
— Пуснете ме! Те са по петите ми. Моля ви! — проплака тя.
— Да, да. Знаем. Демоните те преследват, нали?
Силни ръце я издърпаха в седнало положение. Тя се намери мигаща в лицата на двама високи мъже, единият с тъмна, а другият със светла кожа. Те носеха униформи. Тя се бори за момент, опитвайки се да прецени… а, те бяха полицаи. Работата им беше да защитават и служат. Пазители на реда, защитници на невинните. Тя се отпусна. Беше в безопасност.
— Клеър, нали? — попита тъмнокожият полицай.
Оглеждайки се наоколо във влажния, тесен път между сградите, тя кимна. Къде бяха изчезнали Атрика?
— Аз съм полицай Адамс, а това е полицай Евънс. Ще те вкараме вътре, ще ти осигурим помощ. — Той започна да я тегли към улицата, но тя заби пети. Полицаят спря и се обърна към нея с въздишка. — Ще се уверим, че демоните няма да те хванат, ясно?
Тонът му. Тя се намръщи. Звучеше сякаш тя е десетата му откачалка за днес и му бе писнало от всички тях.
— Как можете да ме защитите от демоните, когато не вярвате в тях?
Полицай Евънс с въздишка извади чифт белезници.
— Вижте, госпожо. Смяната ни почти приключи, разбирате ли? Защо не ни оставите да ви вкараме вътре кротко и спокойно, без белезници? Разбрах, че Ви преследва някакъв мъж… Това приятелят ти ли беше, скъпа? Отпред има още един екип, който се занимава с него. Може да повдигнеш обвинения срещу него в участъка. Така че нека да вървим, става ли?
— Не мога да дойда в участъка ви. Ако сега тръгна с вас, демоните ще ме открият и ще ме убият.
— До тук беше. — Той я сграбчи и изви ръцете й на гърба. Щракването на белезниците около китките й потвърди, че наистина е в беда. Той й измънка куп безсмислени думи, докато я закопчаваше.
Полицай Адамс я сграбчи за ръката и я задърпа напред, към изхода на тясната уличка. Клеър не можеше да стори нищо друго, освен да го следва, отправяйки дълъг поглед през рамо.
Нямаше Атрика. Това поне беше нещо.
Отново бе спасена от човешка намеса, макар да не се заблуждаваше, че Атрика няма да я последват до този участък, какъвто и да беше той.
Тя позволи на мъжете да я заведат до колата си. Ярки светлини премигваха на покрива й. Колко странно. На Юдай нямаше нужда от такива органи за налагане на правилата. Всички бяха в правия път. Ако не го правеха, умираха. Общо взето беше толкова просто.
Заведоха я да седне на задната седалка на колата, свалиха й белезниците и й дадоха одеяло. Тежка решетка я разделяше от полицаите в предната част на автомобила. Тя се сгуши в одеялото и опита да не се тревожи за това колко хваната в капан се чувства. Тъмнокожият полицай ровеше в торба на предната седалка и извади пластмасова опаковка с две кексчета вътре.