През тази половин секунда, която имаше преди болката и лекарствата да я изпратят в безсъзнание, тя се обърна към всяка възможна въздушна магьосница.
Моля ви, чуйте ме…
Тя изпрати молбата си само миг преди плътният, наситен мрак да се затвори над нея.
3
Медното острие на Адам се удари в това на Томас насред новопостроената стая за спаринг в земите на Сборището. Пот се стичаше по голите му гърди, събирайки се в пъпа му. Той се обърна и още веднъж се сблъска с острието на Томас. Ударът отекна нагоре по ръката му и през гърдите и гърба му.
Фиу. Дзън.
Бе изминала година откак се бяха изправили срещу демона Атрика, който бе затворен на Земята, извън родната си Юдай. Демонът бе убил шестима магьосници, опитвайки се да отвори портал, преди Томас Монахан, главният магьосник на Сборището, и Изабел, сестра на една от убитите, да го премахнат.
В процеса, Изабел и Томас бяха издърпани на Юдай. Адам бе там, за да го види, но неспособен да го спре. За разлика от Изабел, която бе изпратена у дома, Томас беше задържан от демоните за известно време. Бяха отрязали дългата му коса, източник на сила за земните магьосници. Бяха се опитали да го пречупят.
Фиу. Дзън.
Силата от удара на Томас отблъсна ръката му и накара зъбите му да изтракат.
— Мамка му, Томас!
О, да, не бяха го пречупили.
След това изпитание, магьосниците от Сборището не спряха да тренират с медните оръжия, които бяха използвали срещу Атрика. Злият демонски вид беше алергичен към метала, макар че понякога развиваха защита срещу него, нещо, което Мика, архиварят на Сборището и многознайко по всички въпроси, се опитваше да разбере. Но засега това бе единственото оръжие, за което магьосниците знаеха.
Едно-единствено.
Всички те знаеха, че отново ще дойде време, когато ще трябва да се бият срещу Атрика. Единственият въпрос бе кога. Адам се надяваше да не се случи докато е жив, но щеше да е готов.
— Хайде, Адам. Не отстъпвай само защото той е шефът — извика Джак отстрани. — Трябва да го победиш заради мен. Аз съм следващият, човече. Ще ти купя бира, ако можеш да го биеш.
Не толкова бирата го мотивираше, макар че нямаше да я откаже. Беше заради желанието да победи Томас. Само защото, обикновено, поне във фехтовката, той го можеше.
Дори бе спрял да пуши заради тренировките. Това вече бе посвещаване. Пръстите още го сърбяха да запали от време на време, но поне вече можеше да избяга няколко обиколки и накрая да не пъхти. Беше се опитал да спре и пиенето, но това не се бе получило толкова добре. Адам смяташе, че човек се нуждае от няколко порока. Да го правят интересен.
Адам кимна, докато преценяваше Томас, който нагласяше захвата си около дръжката на меча, сякаш очакваше ново нападение.
— Това е облог, Джак.
Огън профуча през тялото му, магията потрепери през него. Сини пламъци изскочиха от пръстите му, обвиха се около дръжката и се изстреляха по острието. Той изрева и нападна.
Фиу. Дзън.
Този път Адам бе този, който накара зъбите им да изтракат.
— Ето го Адам, когото познаваме и обичаме — извика Джак.
Адам се завъртя, подновявайки атаката си. Острието му се сблъска с това на Томас и го отблъсна няколко стъпки назад. Сумтейки, ръсейки пот, той притисна по-силно. Адам може и да бе надарен във фехтовката, но това не означаваше, че Томас е лесен за побеждаване.
Фиу. Дзън. Фиу. Дзън! Дзън! Дзън!
Томас блокираше и се отбраняваше, но Адам го бе обърнал в бягство. Мускулите му се издуваха и горяха. За да победи Томас Монахан, той трябваше да измъкне и последната молекула сила, която имаше. Цялото му тяло се извиваше и пот се стичаше по него, докато отблъскваше опонента си назад към стената на стаята за спаринг.
Приготви се за финален удар, прорязвайки нагоре с острието и леко докосвайки корема на Томас с върха на лъскавото, медно оръжие.
Смъртоносен удар.
Дишайки тежко, Томас отпусна меча до себе си в знак на поражение.
Останал без въздух, Адам също отпусна меча си.
— Съжалявам, шефе. — Той сви рамене и се ухили.
Томас го наблюдава с обсидиановите си очи и се приведе напред, подпирайки ръце на коленете си.