Внезапна мисъл порази Пъг и той изломоти:
— Но ти не си с другите майстори.
Мартин поклати глава и на гладкото му лице се изписа печал.
— Мислех си, че улисани в тревогата си няма да забележите очевидното. Но умът ти е остър, Пъг.
В началото Томас не схвана за какво говорят, но после му просветна.
— Ама така ти няма да си избереш чираци!
Мартин вдигна пръст пред устните си.
— За това — нито думичка, момко. Не, след като взех младия Гарет миналата година, групата ми на следотърсачите съвсем се запълни.
Томас остана разочарован. Най-много от всичко му се искаше да го вземат на служба при мечемайстор Фанън, но ако не го изберяха за войник, щеше да предпочете живота на горянин под главенството на Мартин. А сега му отказваха втората възможност. Навъси се за миг, но след малко лицето му грейна — навярно Мартин не го беше избрал, защото вече го е избрал Фанън.
Забелязал как приятелят му се унася във възторзи и тревоги и обмисля всички възможности, Пъг каза:
— Нямаше те в кулата почти цял месец, Мартин. — Прибра прашката си и продължи: — Къде беше?
Мартин изгледа момчето и Пъг мигом съжали за въпроса си. Колкото и приятелски да се държеше Мартин, все пак той беше майсторът на лова, член на домакинството на херцога, и на хлапетата от замъка не се полагаше да разпитват хората на херцога кой кога се е върнал и къде е ходил.
Мартин свали притеснението на Пъг с лека усмивка.
— Бях в Елвандар. Кралица Агларана завърши дванадесетгодишния си траур заради смъртта на съпруга си, краля на елфите. Голям празник се вдигна.
Пъг се изненада. За него, както и за повечето хора в Крудий, елфите не бяха нещо повече от легенда. Но Мартин бе прекарал младостта си сред лесовете на елфите и беше един от малцината човеци, които можеха по своя воля да ходят и да се връщат през горите на север. Това бе едно от нещата, които отличаваха Мартин Дълголъкия от останалите. Макар да бе споделял знанията си за елфите с момчетата и преди, доколкото Пъг си спомняше, сега Мартин за първи път спомена за връзките си с приказните същества.
— Ти си… празнувал с кралицата на елфите?
Мартин си придаде скромно изражение, все едно че това бе нещо маловажно.
— Е, седях на най-отдалечената маса от трона, но… да, там бях. — И прочел незададените въпроси в очите на момчетата, добави: — Знаете, че като момче са ме отгледали монасите на Силбанското абатство, недалече от леса на елфите. Играех си с деца на елфи, а преди да дойда тук ловувах с принц Калин и с братовчед му Галайн.
Томас едва не подскочи от възбуда. За него темата за елфите съдържаше неописуемо очарование.
— А познаваше ли се с крал Айдан?
Лицето на Мартин се стегна и очите му се присвиха. Томас забеляза реакцията му и каза:
— Съжалявам, Мартин. Нещо погрешно ли казах?
Мартин махна с ръка.
— Вината не е твоя, Томас — отвърна той и чертите му малко се смекчиха. — Елфите не споменават имената на заминалите за Блажените острови, особено на онези, които са умрели преждевременно. Вярват, че ако го направиш, името на споменатия го отвлича от пътя му натам и му пречи да намери вечен покой. А аз уважавам вярата им. Е, за да ти отговоря, не го познавах. Той бе убит още когато бях момче. Но съм чувал разкази за делата му и по всичко личи, че е бил добър и мъдър крал. — Мартин се огледа. — Наближава пладне. Трябва да се връщаме в замъка.
Мъжът закрачи към пътеката и момчетата го последваха.
— И как беше празникът, Мартин? — попита Томас.
Пъг въздъхна, щом ловецът взе да описва надълго и широко чудесата на Елвандар. Той също се очароваше от приказките за елфите, но не чак толкова като Томас. Томас беше в състояние да изтърпи с часове приказки за елфите, все едно колко можеше да се вярва на разказвача. Е, в лицето на майстора на лова имаха поне очевидец. Гласът на Мартин продължи монотонно, вниманието на Пъг се отвлече и той се улови, че отново се е замислил за Подбора. Колкото и да си напомняше, че да се тревожи е безполезно, все пак се тревожеше. Усети, че пристъпва към днешния следобед почти със страх.
Момчетата стояха насред централния двор на замъка. Денят беше Средилетие — самата среда на лятото, ден, бележещ края на една година и началото на новата. От този ден за всички в замъка щеше да се смята, че са с една година по-възрастни. За отрупаните в средата момчета това беше важно, защото днес беше последният ден на детството им. Днес беше Подборът.
Пъг придърпа яката на новата си туника. Всъщност не беше нова, а една от старите на Томас, но все пак бе най-новата, обличана досега от него. Магя, майката на Томас, я беше прекроила за по-нисичкото момче, за да се яви в приличен вид пред херцога и дворцовата му свита. Магя и мъжът й, Мегар готвачът, се грижеха за него повече от всички в цитаделата, почти като родители. Лекуваха го, когато се разболееше, грижеха се да е нахранен и му дърпаха ушите, щом си го заслужеше. И го обичаха все едно че беше роден брат на Томас.