— Чуйте всички! Негова светлост Боррик Кондуин, трети херцог на Крудий, принц на Кралството; владетел на Крудий, Каре и Тулан; бранител на Запада; рицар-генерал на кралските армии; претендент-наследник на трона на Риланон. — Херцогът остана търпеливо на място, докато изредят списъка на титлите му, и после пристъпи напред сред слънчевата светлина.
Макар да надхвърляше вече петдесетте, херцогът на Крудий се движеше с плавната елегантност и уверена походка на воин по рождение. Ако се оставеха настрана посивелите слепоочия на тъмнокестенявата му коса, изглеждаше с около двадесет години по-млад. Носеше черно от глава до пети, както през всичките последни седем години, защото още скърбеше по загубата на любимата си жена Катерин. На левия му хълбок висеше прибран в черна ножница меч със сребърна дръжка, а на ръката му блестеше пръстенът с херцогския печат — единствената украса, която си позволяваше.
Херолдът извиси глас.
— Техни височества принц Луам Кондуин и принц Арута Кондуин, наследници на Дома Крудий; рицар-капитани на кралската армия на Запада; принцове на кралския дом на Риланон.
Двамата младежи пристъпиха напред и застанаха зад баща си. Бяха съответно с шест и четири години по-големи от бъдещите чираци, но разликата между неловко вкочанените кандидати и синовете на херцога бе много по-очебийна от няколкото години във възрастта. И двамата принцове изглеждаха спокойни и изпълнени със самообладание.
Луам, по-големият, стоеше отдясно на баща си — русокос младеж с яко телосложение. Откритата му усмивка напомняше за тази на майка му и той като че ли винаги бе на ръба да избухне в смях. Облечен беше в яркосиня туника и жълт прилепнал клин и си беше пуснал грижливо подкастрена брада, руса като косата, стигаща до раменете му.
Колкото Луам напомняше за светлината и деня, толкова Арута — за сенките и нощта. Беше висок почти колкото брат си и баща си, но докато двамата бяха с яки мишци, той беше слаб, дори мършав. Носеше кафяво и червеникав клин. Косата му беше тъмна, а лицето му — гладко избръснато. Всичко у Арута създаваше усещане за пъргавина. Силата му беше в бързината: бързина с рапирата и бързина на ума. Държеше се суховато и често рязко. Докато поданиците на херцога открито показваха обичта си към Луам, към Арута се отнасяха с почит и се възхищаваха на способностите му, но не го гледаха с топло око.
Заедно двамата като че ли олицетворяваха сложния нрав на баща си, защото херцогът понасяше както прямия хумор на Луам, така и мрачните настроения на Арута. Характерите им бяха напълно противоположни, но и двамата бяха способни младежи и след време несъмнено щяха да допринесат за херцогството и кралството. Херцогът обичаше еднакво и двамата.
Глашатаят заговори отново:
— Принцеса Карлайн, щерка на кралския двор.
Крехкото грациозно момиче, което се появи, бе на възрастта на стоящите долу момчета, но вече започваше да излъчва самоувереното спокойствие и изтънченост на особа, родена да властва, и красотата на покойната си майка. Ефирната й жълта рокля бе в удивителен контраст с почти черната й коса. Очите й бяха сини като на Луам — също като на майка им — и Луам засия, щом сестра му хвана баща им за ръката. Дори Арута си позволи една от своите редки полуусмивки, защото сестра му беше скъпа и на неговото сърце.
Много от момчетата в кулата таяха тайна любов към принцесата, факт, от който тя нерядко се възползваше в детинските си лудории. Но дори нейното присъствие не можа да изтласка събитието на деня от умовете им.
След това влезе херцогската свита, в това число и Кълган. Пъг го беше зървал от време на време в замъка след нощта на бурята и веднъж дори размениха няколко думи — Кълган го попита дали е добре, — но повечето време магьосникът не се мяркаше никакъв и момъкът малко се изненада, като го видя, защото магьосникът не се смяташе за пълноправен член на домакинството на херцога, а по-скоро за нещо като периодичен съветник. Повечето време се спотайваше в кулата си, скрит от хорски погледи, и се занимаваше с магьосническите си работи.
Сега Кълган разговаряше с отец Тъли, жрец на Асталон Строителя и един от най-старите помощници на херцога. Тъли беше съветвал бащата на херцога и още тогава беше бил стар. Сега изглеждаше направо древен — поне в детинските очи на Пъг, — но очите му не издаваха и помен от старост. Не малко хлапаци в кулата се оказваха приковани от острия поглед на тези ясни сиви очи. Умът и езикът му бяха също така младежки здрави и не едно момче от замъка предпочиташе пердаха с кожения камшик на конемайстора Алгон пред словесния пердах на отец Тъли. Белокосият жрец направо можеше да ти съдере кожата с отровните си слова.