Пъг се сви примирено.
— Може и така да се каже.
Томас не отговори нищо и Пъг го изгледа крадешком. Приятелят му бързаше да довърши вечерята му. Най-сетне Пъг отрони:
— Надявам се, че не си я харесал и ти?
Томас сви рамене и отвърна между хапките:
— Нашата лейди Карлайн е много хубава, но аз си знам мястото. Все едно, хвърлил съм око на друга.
— Коя? — запита Пъг, изпълнен с любопитство.
— Не казвам — отвърна му Томас с хитра усмивка.
Пъг се изсмя.
— Неала е, нали?
Ченето на Томас увисна.
— Как разбра?
Пъг си придаде загадъчен вид.
— Ние, магьосниците, си имаме начини.
Томас изсумтя.
— То пък един магьосник! Толкова си магьосник, колкото аз съм рицар-капитан на кралската армия. Кажи де, как разбра?
Пъг се засмя.
— Няма нищо странно. Всеки път, когато я видиш, се надуваш и се перчиш като петле.
Томас го изгледа притеснено.
— Не мислиш, че го е забелязала, нали?
Пъг се подсмихна като добре нахранен котарак.
— Не е, разбира се. — Замълча. — Ако е сляпа или ако другите момичета не са й го казали вече поне сто пъти.
Лицето на Томас посърна.
— И какво според теб си мисли?
— Знае ли човек какво си мислят момичетата? Доколкото схващам, на нея май й харесва.
Томас се втренчи умислено в блюдото.
— Ти някога помислял ли си да си вземеш жена?
Пъг замига като заслепен от ярка светлина бухал.
— Аз… не, не съм. Не знам дали магьосниците се женят. Май не се женят.
— Както и повечето войници. Майстор Фанън казва, че един войник, който мисли за семейството си, не мисли за работата си… — Томас се умълча.
— Което, изглежда, не пречи на сержант Гардън и на някои други войници — каза Пъг.
Томас изсумтя, сякаш тези изключения само потвърждаваха възгледа на мечемайстора.
— Понякога си мисля какво ли ще е да си имам семейство.
— Че ти си имаш семейство бе, глупак. Аз съм сиракът тук.
— Жена имам предвид, чукан такъв. — Томас го изгледа така презрително, че сякаш му каза: „Като си толкова тъп, що ли живееш“. — И деца един ден, не майка и баща.
Пъг сви рамене. Разговорът се насочваше към области, които го притесняваха. Никога не се беше замислял над тези неща, тъй като не проявяваше толкова нетърпение да порасте като Томас. Отвърна само:
— Е, все някой ден ще се оженим и ще си имаме деца, ако така ни е писано.
Томас го изгледа много сериозно, така че опитът на Пъг да омаловажи въпроса не мина.
— Представял съм си някоя малка стаичка някъде из замъка и… Не мога само да си представя кое ще е момичето. — Той пак задъвка. — Има нещо, което не е наред, струва ми се.
— Не е наред ли?
— Сякаш има още нещо, което не разбирам… Не знам.
— Е, щом ти не го разбираш, аз как да го разбера? — каза Пъг.
Томас изведнъж смени темата.
— Ние сме приятели, нали?
Пъг се изненада.
— Разбира се, че сме приятели. Ти си ми като брат. Родителите ти се отнасят с мен като със свой син. Защо ми задаваш такъв въпрос?
Томас остави блюдото и каза угрижено:
— Не знам. Просто понякога ми се струва, че всичко това някак си ще се промени. Ти ще станеш магьосник, сигурно ще тръгнеш да пътуваш по широкия свят, да се срещаш с други магьосници в далечни страни. Аз ще стана войник, обвързан със своя повелител. Вероятно няма да видя нещо повече от малка част от Кралството, при това само като ескорт в личната гвардия на херцога, стига даимам късмет.
Пъг се разтревожи. Никога не беше виждал Томас толкова сериозен по какъвто и да било повод. По-голямото момче обикновено първо се разсмиваше и като че ли нищо не можеше да го притесни.
— Не ме интересува какво си мислиш, Томас — каза Пъг. — Нищо няма да се промени. Каквото и да стане, ще си бъдем приятели.
Томас се усмихна.
— Надявам се, че си прав.
Двете момчета се загледаха в звездите над морето и светлините на града, обрамчени като картина от портите на замъка.
На другата сутрин Пъг се опита да измие лицето си, но установи, че тази задача е твърде мъчителна. Лявото му око беше отекло и съвсем затворено, а дясното — отворено едва наполовина. Огромни синкави буци бяха разкрасили физиономията му, а челюстта му изпука, когато се опита да я размърда. Фантус лежеше на постелята на Пъг и червените му очи блестяха на утринното слънце, коетолееше лъчите си през прозореца на кулата.
Вратата се отвори широко и в стаята се намъкна туловището на Кълган, загърнато в зеления халат. Магьосникът спря да огледа за миг момчето, после седна на постелята и почеса дрейка над очите, което предизвика доволно ръмжене дълбоко в гърлото на Фантус.
— Виждам, че вчера не си си губил времето напразно — каза старецът.