— Ще бъде, ваша светлост. — Пъг беше сигурен, че херцогът му казва нещо много важно, но след главоломните събития от последния половин час почти не го усети.
— Ще те очаквам за вечеря, Пъг. Като член на двора, няма повече да се храниш в кухнята. — Херцогът му се усмихна. — Ще направим от теб истински млад благородник, момче. И един ден, когато заминеш за кралския град Риланон, никой няма да се подиграва с нравите на онези, които идват от двора на Крудий.
Глава 5
Корабокрушението
Бризът беше хладен.
Последните дни на лятото бяха отминали и скоро щяха да дойдат есенните дъждове. Няколко седмици по-късно щяха да ги последват снеговете на зимата. Пъг седеше в стаята си, улисан над дебела книга с древни упражнения, предназначени да подготвят ума за изричане на заклинания. Беше се върнал към предишните си занимания веднага след като възторгът от издигането му в двора на херцога се бе изчерпал.
Удивителното му постижение с тролите продължаваше да бъде тема за разсъждения от страна на Кълган и отец Тъли. Пъг установи, че все още не може да се справя с повечето неща, които се очакваха от един чирак, но започнаха да го спохождат други успехи. Сега по-лесно можеше да използва някои от свитъците, а веднъж, тайно, се бе опитал да повтори постижението си.
Беше запомнил едно заклинание от книга, предназначено за повдигане на предмети във въздуха. Усетил бе познатите пречки в ума си, когато се опита да го каже по памет. Не бе успял да придвижи предмета, един свещник, но за няколко секунди той потръпна и момъкът изпита смътното усещане, че сякаш е докоснал свещника с част от съзнанието си. Задоволен донякъде от постигнатия напредък, Пъг се отърси от предишната си потиснатост и с нова сила поднови обучението си.
Кълган все още го оставяше сам да определя крачките си. Прекарваха много часове в продължителни дискусии над естеството на вълшебството, но повечето време Пъг се трудеше в усамотение.
Долу откъм двора се разнесоха викове. Пъг отиде до прозореца, зидя позната фигура, наведе се и извика:
— Хей, Томас! Какво става?
Томас вдигна глава.
— Пъг! Един кораб се е разбил снощи. Отломките са изхвърлени на брега под Моряшка скръб. Ела да видим.
— Слизам веднага.
Пъг се затича към вратата и откачи едно наметало, защото макар денят да беше безоблачен, край морето щеше да е хладно. Затича се по стълбите, профуча през кухнята и за малко да събори Алфан сладкаря. Докато излиташе през вратата, чу рева на дебелия пекар зад гърба си:
— Скуайър или не, ще ти скъсам ушите, ако не гледаш къде вървиш, момче!
Персоналът в кухнята не беше променил отношението си към момчето — смятаха го за един от тях, въпреки че се гордееха с издигането му.
Пъг се извърна и му извика през смях:
— Моите извинения, майсторе!
Алфан му махна добродушно, докато Пъг излизаше през външната врата и зави на ъгъла, където го чакаше Томас. Щом видя приятеля си, Томас се извърна към портите.
Пъг го сграбчи за ръката над лакътя.
— Почакай. Съобщиха ли на някого от двора?
— Не знам. Мълвата току-що пристигна от рибарското село — отвърна нетърпеливо Томас. — Хайде, инак селяните ще ометат останките. — Приемаше се за редно хората да си отнесат каквото могат от подобна плячка, преди да пристигне някой от свитата на херцога. Поради което селяните и градското простолюдие не бързаха особено да уведомят властите при подобни събития. А съществуваше и опасност да се пролее кръв, ако моряците решаха да опазят стоката на корабовладелеца непипната, за да си получат полагащия им се пай. Такъв спор можеше да предизвика жестоки побоища и дори да причини нечия смърт. Само присъствието на въоръжени мъже можеше да предпази оцелелите матроси от набезите на алчната тълпа.
— О, не — отвърна Пъг. — Ако стане някоя беля и херцогът разбере, че не съм казал на никого, аз ще изляза виновен.
— Виж какво, Пъг. Смяташ ли, че при цялата тази врява херцогът няма да го научи скоро? — Томас прокара ръка през косата си. — Някой сигурно вече е нахълтал в голямата зала и му докладва новината. Майстор Фанън е излязъл на патрул, а и Кълган няма скоро да се върне. — Кълган щеше да се прибере едва в късните часове на деня от хижата си в гората, където двамата с Мийчъм бяха прекарали последната седмица. — Това може да се окаже единственият ни шанс да видим истинско корабокрушение. — На лицето му изведнъж се изписа въодушевление. — Пъг, сетих се! Та ти вече си член на двора. Ела, и когато стигнем там, ще го обявиш за собственост на херцога. — Очите му се присвиха пресметливо. — Пък и ако намерим някоя по-скъпа дреболийка, кой ще узнае?