Щеше да стигне до града подгизнал и премръзнал. Там трябваше да си намери някакъв подслон, защото портите на замъка щяха да са затворени за през нощта, а с отеклия глезен нямаше смисъл да се опитва да изкатери стената зад конюшните. А и ако изчакаше до другия ден, щеше да го нахока само Мегар, но ако го хванеха да се прехвърля през стената, щяха да го отведат или при мечемайстор Фанън или при конемайстор Алгон и нямаше да му се размине с голи приказки.
Дъждът набра сила, бурните облаци погълнаха напълно следобедното слънце и небето потъмня. Краткото му облекчение преля в яд към самия него от това, че бе изгубил торбата с песъчливци. Раздраението му се удвои като се сети колко глупаво се бе оставил да заспи. Ако беше останал буден, щеше да се върне, без да бърза, нямаше да си навехне глезена и щеше да му остане време да огледа коритото на потока над канарите за чудесните обли камъчета, незаменими за мятането с прашка. А сега — никакви камъчета, и щеше да мине поне седмица, докато пак му се удаде възможност да дойде тук.
Нямаше смисъл да седи под дъжда и момчето реши, че е време за тръгване. Стана и се опита да стъпи. Пострадалият глезен възропта с рязка болка, но можеше да се изтърпи. Пъг закуцука по тревата към мястото, където бе оставил вещите си, и вдигна раницата, тоягата и прашката. Изръмжа една солена ругатня, която бе чул от войниците в кулата, като видя, че раницата е разкъсана и хляба и сиренето му ги няма. Някой мечок или пясъчни гущери, помисли си Пъг и захвърли безполезната вече раница. Как така му се бяха струпали толкова беди наведнъж?
Вдиша дълбоко и тръгна — подпираше се на тоягата — през ниските хълмчета, отделящи крайбрежните скали от пътя. Рехави шубраци осейваха платото и Пъг съжали, че наоколо няма никакъв по-надежден подслон. Но пък при канарите съвсем нямаше къде да се скрие човек. Нямаше да се намокри повече, докато се тътри към града, отколкото ако се свиеше под някое дръвче.
Вятърът набра сили и студът прониза мокрия гръб на момчето. Пъг потръпна и се забърза. Дръвчетата взеха да се превиват към земята под напора на вятъра и му се стори, че нечия огромна ръка го бута в гърба. Добра се до пътя и пое на север. Чу злокобците звуци откъм големия лес на изток и съсъка на вятъра сред клоните на вековните дъбове — сякаш нечий глас вещаеше лоши прокоби. Мрачните горски просеки не бяха по-опасни от Кралския път, но му напомниха приказки за разбойници и какви ли не нечовешки зли изчадия, от които космите по врата му настръхнаха.
Пъг прекоси Кралския път и се спусна в лъкатушещото покрай него дере, но и то не му предложи добър заслон. Вятърът се усили, дъждът защипа очите му и по вече мокрите му бузи потекоха сълзи. Нов порив го подхвана, той залитна напред и за малко да изгуби равновесие. В крайпътното дере се сбираше вода и трябваше да стъпва много предпазливо, за да не изгуби опора в неочаквано дълбоките локви.
Крачи така близо час през усилващата се вихрушка. Пътят зави на северозапад и сега Пъг бе почти с лице срещу виещия вятър. Преви се под ураганния напор и ризата му отзад заплющя. Преглътна с усилие да потисне надигащата се в него и давеща го паника. Разбра, че наистина е в опасност: халата набираше все повече ярост — нещо необичайно за това време на годината. Огромни назъбени мълнии заогряваха мрачната околност, очертавайки за миг дърветата и пътя с ослепителна белота, сменяща се с непрогледно черно. Всеки път в ума му оставаха образи — танцуващи, с преобърнато черно и бяло, и объркваха сетивата му. Мощните трясъци сякаш биеха в главата му. Страхът от бурята надмогна всякакви страхове от въображаеми разбойници и таласъми и той реши да продължи през дърветата край пътя. Между яките дъбови стволове вятърът щеше да е малко по-слаб.
Запъти се към леса, но внезапно до ушите му достигна шум от скършени клони и той спря. Сред мрака на бурята едва успя да различи силуета на черен глиган, изскочил от храсталаците. Глиганът се замята да се измъкне от трънака, препъна се, олюля се и се изправи. Беше само на няколко разкрача от него и Пъг съвсем ясно го видя как го изгледа и замята глава. Огромните бивни блеснаха на сумрачната светлина — от тях капеше дъждовна вода. Очите на момчето се разшириха от страх. Звярът зарови с копита разкаляната пръст. Дивите свине в най-добрия случай бяха зли, но обикновено отбягваха да нападат хора. Този глиган обаче бе пощурял от бурята и Пъг си даде сметка, че ако му налети, ще го промуши жестоко… а можеше и да го убие.
Замръзнал на място, Пъг се приготви да развърти тоягата, макар все още да се надяваше, че глиганът ще се обърне и ще побегне в леса. Звярът надигна зурла да надуши миризмата му сред вятъра. Розовите му очички сякаш блеснаха и туловището му потръпна колебливо. Някакъв звук го накара за миг да се извърне към дърветата, но после той приведе глава и се понесе към момчето.