Пъг се замисли за миг, после отрони:
— Бих искал да отида някога във Велики Кеш.
— И като какъв ще идеш, като ботуш? — изсумтя насмешливо Мийчъм.
Лицето на Пъг пламна. „Ботуши“ наричаха безимотните мъже, наемници, които се биеха срещу заплащане и славата им не беше много по-добра от тези на пътните разбойници.
— Може и да идеш някой ден, Пъг — рече Кълган. — Пътят е дълъг и гибелен, но е напълно възможно една смела и сърцата душа да оцелее в такова пътешествие. Случвали са се и по-странни неща.
После заговориха на по-ежедневни теми, защото магът бе изкарал в южната цитадела в Каре повече от месец и искаше да научи злободневните клюки в Крудий. Щом хлябът се опече, Мийчъм го поднесе горещ, наряза свинските мръвки и донесе блюда със сирене и зеленчуци. Пъг никога не се беше хранил толкова добре. Дори когато работеше в кухнята на крепостта, като на ратайче му се падаха оскъдни трохи и огризки. Докато се хранеха, на два пъти забеляза, че магьосникът го гледа съсредоточено.
След като приключиха с храната, Мийчъм почисти масата и се захвана да измие блюдата с чист пясък и прясна вода, а Кълган и Пъг останаха да си говорят край масата. Върху нея бе останала една мръвка и Кълган я подхвърли на Фантус, който все така се бе изтегнал пред огнището. Дрейкът отвори едно око, изгледа мръвката, замисли се за миг дали да остави удобното място за дрямка заради сочния къс, после пропълзя лениво няколко пръста, нагълта щедрия подарък и отново си затвори окото.
Кълган разпали лулата и след като щедрите кълба дим, бълващи от чашката, го задоволиха, каза:
— Какъв смяташ да станеш, като порастеш, момче?
Пъг вече се бореше със съня, но въпросът на Кълган го разбуди. Времето на „Подбора“, когато момчетата от града и замъка ги взимаха за чираци, наближаваше и хлапакът отвърна възбудено:
— Тази година, на Средилетие, се надявам да ме вземат на служба при херцога, при мечемайстор Фанън.
Кълган го изгледа с леко съмнение.
— Мислех си, че от чирачеството те делят още година-две, Пъг.
Мийчъм издаде звук — нещо средно между смях и пръхтене.
— Не си ли малък още да мъкнеш меча и щита, момче?
Пъг се изчерви. Беше най-дребният хлапак за възрастта си в замъка.
— Мегар готвачът вика, че може растежът ми да се е забавил — отвърна той малко обидено. — Никой не знае кои са родителите ми, тъй че нямат представа какво може да се очаква от мен.
— Сирак си значи? — отрони Мийчъм и повдигна вежда — най-изразителният му жест досега.
Пъг кимна.
— Оставили са ме при отците в Дала, в планинското абатство. Някаква жена, която твърдяла, че ме е намерила на пътя. После ме донесли в цитаделата, защото не можели да се грижат за мен.
— Да — вметна Кълган. — Спомням си когато поклонниците на „Щита на слабите“ те донесоха в замъка. Беше невръстно бебенце, току-що откъснато от майчината гръд. Заради добротата на херцога сега си волник. Той реши, че ще е по-малък грях да освободи един крепостник, отколкото да закрепости волник. След като нямаше доказателства какъв си, негово право беше да те обяви за крепостник.
— Добър ни е херцогът — отрони уклончиво Мийчъм.
Пъг беше слушал историята за произхода си поне сто пъти от Магя в кухнята на замъка. Чувстваше се съвсем изтощен и едва държеше очите си отворени. Кълган забеляза това и махна с ръка на Мийчъм. Снажният ратай свали няколко одеяла от една лавица и приготви постеля. Докато приключи, Пъг вече бе заспал с глава, клюмнала на масата. Големите лапи на мъжа нежно го повдигнаха, положиха го на постелята и го завиха.
Фантус отвори очи и изгледа спящото момче. Нададе вълча прозявка, пропълзя до Пъг и се сгуши до него. Пъг се помръдна насъи и го прегърна през врата. Огнедрейкът изръмжа одобрително, дълбоко и гърлено, и отново склопи очи.
Глава 2
Чирак
Лесът се беше смълчал.
Следобеден ветрец залудува сред клоните на високите дъбове, прогонвайки летния зной, и листата леко прошумоляха. Птиците, които щяха да викнат в хор по заник слънце, в този час бяха притихнали. Лекият дъх на морска сол се смесваше със сладкия аромат на цветя и острия мирис на гнила шума.
Пъг и Томас крачеха бавно по пътеката с безгрижната походка на хлапаци, които са тръгнали без никаква определена посока и разполагат с безкрайно време. Пъг хвърли камъче по някаква въображаема цел, извърна се и погледна приятеля си.
— Не мислиш, че майка ти е луда, нали?
Томас се засмя.