Выбрать главу

Гърнето било измито отново. Браминът почнал да вади от него баница с ябълки на такива големи колела, че човек би се запитал как е могло едно такова колело да се побере в гърнето.

След обеда домакинът почерпил своя гостенин със сироп от портокали, който налял, разбира се, пак от гърнето. После пили кафе, яли ледено, изпили още по два-три сиропа — от малини, от ананаси и смокини. Почнало да се мръква. Браминът бил много добре настроен. Не станало нужда управителят дори и да го запита отде се е сдобил с чудното гърне: той сам побързал да му разкаже всичко.

Управителят си отишъл. Той не можел да прости на един свой беден подчинен, че има предмет, какъвто самият той няма и не може да има. Още през същата нощ заповядал на четирима от своите слуги да подпалят хижата на брамина и да откраднат гърнето.

Към среднощ хижата пламнала. Раздали се викове: „Пожар! Пожар!“ Тъй викали ония, които били подпалили хижата. Семейството на брамина спяло. Слугите на управителя влезли и се развикали: „Какво чакате? Искате да изгорите ли? Бягайте по-скоро!“

Додето наскачалите дойдат на себе си, гърнето било грабнато и отнесено. Хижата изгоряла. Браминът и семейството му останали на улицата. Това, да кажем, не било още страшно: времето било топло, та можело да се спи и под открито небе, докле се издигне нова хижа. Обаче гърнето — чудотворното гърне, което хранело цялата къща — липсвало. Дълго ровил браминът пепелта дано го намери, ала напразно. И следа нямало от него. А да изгори, било невъзможно.

Първа се досетила за станалото жената на брамина. Тя му рекла:

— Видя ли докъде те доведе твоето самохвалство? Управителят е видял пожара и е пратил слугите да ни вземат гърнето. Па не е чудно и сам той да им е поръчал да запалят нашата хижа.

— Вярно е — признал си тоя път браминът. — Аз излязох много глупав. Друг път ще си мълча.

— Каква полза от твоето мълчание занапред? Нали ни взеха гърнето!

— Аз няма да оставя това така. Ще вървя още сега да си го искам.

И той отишъл при управителя. Но оня бил предвидил всичко, на брамина казали, че господарят не е у дома си. Той отишъл и втори че и трети път но получавал все същия отговор. Най-после изгубил търпение и се развикал, че по заповед на управителя била запалена хижата му, за да му откраднат гърнето. Слугите го хванали и така наложили гърба му с тояги, че браминът трябвало да лежи полумъртъв на пътя четири часа, докле дойде на себе си.

Когато се домъкнал до къщи, той казал на жена си:

— Само едно средство има, невясто: да отида още веднъж при моя зет, чакала. Ще го запитам не би ли могъл да ни помогне с нещо.

— Не ти трябва да отиваш. Със своята глупост ти изгуби вече два безценни дара, които той ти даде. Бъди сигурен, че тоя път ще те изпъди — и то с пълно право.

Но браминът не я послушал. Отишъл при чакала и му разказал историята за завистливия управител, пожара и открадването на гърнето.

Зет му го изслушал, па казал:

— На глупавите хора, дядо, нито бог може да помогне, нито дяволът. Но тъй като аз не съм ни бог, ни дявол, ще се опитам за последен път да ти помогна. Помни: за последен път! Ако изгубиш подаръка, който ще ти дам, да не си дошъл вече при мене!

Той влязъл пак в пещерата и изнесъл оттам един чувал, здраво завързан.

— Вземи тоя чувал! — рекъл. — В него има един боздуган, вързан с въже. Отиди най-напред при златарката, после при златаря в града, най-сетне — при управителя. Развържи чувала и като хванеш въжето, заповядай на боздугана: „Удряй, додето ти кажа да спреш!“ По тоя начин ще си върнеш онова, което са ти взели. Само дано не се излъжеш да отвориш чувала, когато си сам: тогава ти ще изядеш боя.

Тъстът поблагодарил на зетя си, но не бил много доволен от подаръка. Преди всичко не му се вярвало, че чувалът ще му свърши някаква работа. Както го носел, чувалът изглеждал празен. Колкото и да пипал, браминът не напипвал в него ни въже, ни боздуган.

„Тоя път зет ми ме излъга здраво — си казал той. — И до тоя позор доживях, най-близките ми роднини да се подиграват с мене.“

Идело му да хвърли чувала. Но защо пък да не го развърже — да види има ли нещо в него?

Той се спрял сред гората и развързал чувала. От него изскочил един тежък боздуган, вързан с дълго въже. Браминът хванал въжето и като посочил дърветата наоколо, казал:

— Удряй, боздугане, докле ти кажа да спреш!

Добре, но изглежда, че боздуганът не бил навикнал да бие дървета, а хора. Като почнал да удря брамина по гърба — удрял, удрял, удрял, та го смазал от бой. Толкова бързо падали ударите по гърба на брамина, че той не можел да си поеме дъха и да каже: „Стига!“