Като се върна, му го казах в очите:
— Моята фамилия е Игнатов. Тъй е записана и в съдилището отпреди Девети! За хатъра на тая фамилия ти в университета влезе, инженерските науки изучи и седна в кола. Къде се намираш? Или — казвам — с държавен вестник ще се откажеш от фамилията, или името ми няма да кривиш и маскариш!
Друг път ми се озъбваше, тоя път — не посмя да каже „гък“. Но за внука куража ми не стигна и отиде Красюмир!
Тази е малката бургия, но има и голяма. Като те завърти веднаж, ей такива дупки ти отваря в душата! Тя започва да ме гложде през нощта, около два часа, когато започвам да се питам защо напуснах аз дома си в село, та съм се свил в тоя златен кафез? Защо? Но кажа ли му на сина, той едно си знае: „Какво ще правиш ти в село сам-самичък?“. Как да му кажеш, че у дома в село, аз съм на Света в средата. Черешки в градината… Тикви, лучец, туй-онуй. Едно бълбука, друго шумоли, трето поблява — ярета имах, преди да дойда, две белобарзи, дяволи! Бяха се научили, като се върна и седна на прага уморен и запотен, идваха при мене и ми облизваха с езичетата си потта. Зад ушите, по врата, където завърнат. Понеже солено… Ближат и духат, духат и ближат, докато ма нагласят и оправят като за комка. Заклахме ги за гощавка на сина. Още не мога да си простя… Те като чуеха само, че вратата се отваря, и започваха да блеят: „Ме-е-е-еее!“
И за вратата да ти кажа. Тя е на цигански панти, а пък е дъбова, тежичка, та завърти ли се да се отваря или затваря — свири! Веднъж свири като кос, а друг път одрезгавее — влага когато има, та поблява като агне, а като пекне, та се разсъхне — жива латерна! Аз по скрибуцането на вратата познавах кога ще вали и кога времето ще се оправя. И дори казвах на агронома: „Стягай, момче, лозопръскачките, че утре ще има дъжд.“
— Радиото — вика агронома — не показва!
— Ти слушай твойто радио, аз ще слушам мойто, че да видим кое по-право ще покаже.
Заваля дъжд, стана, значи, каквото рекох, и оттогава всяка сутрин бригадирът идваше мене да пита какво ще е времето и за днеска, и за утре.
Тая вратичка сега ръждясва. Няма кой да я отвори, да чуе какво ще каже, с какво ще се похвали. Бех написал едно писмо на баджанака да провери в ред ли е къщата и на къщата вратата, а той ми написа една бележка:
Здравей, баджанак!
Проверих вратнята и идвам да ти кажа, че е си е на място и е здрава, само че не пее, нито свири, ами със зъбите скърца и квичи като пребито куче. Бригадирът питаше за тебе. И всички тука. Имай го напредвид!
Дадох писъмцето на сина ми да го прочете, белким се сети, че и аз съм някому нужен, не съм пъп, отрезан и в дерето хвърлен, а той знаеш ли какво ми рече:
— Вие, старите, сте като деца: не си гледате рахатлъка, ами все нещо ви скърца и скрибуца.
Ха сега де! Върви, че удисвай майонезата с чесновия лук!
А с него като не можеш да продумаш, с кого? Пък ми се дума, та не мога място да си намеря, а няма с кого. В градината — седнали младежи, карти бият. По-нататък млади се прегръщат и целуват, по-нататък майки с деца — бродират, а такива като мене, по̀ на възраст — няма. На опашки ли се редят, жегата ли ги мори — не мога да ти кажа, ала ги няма! Тук-там ще се намери някой, и то ще се случи банков чиновник или писар — няма как приказката си да срещнеш. Оня ден набарах един запасен подполковник. Аз му говоря, че тая година на лозарите ще им дойде малко нанагорно да пръскат лозята всеки ден или през ден, защото времето кишаво, а той ми разправя за лазара. Лазар имало някакво си там, измислено, дето пробивало всичко.
— Лазара — кай — ще замести артилерията. Рано или късно артилерията ще загине! — И започна да разправя как неговата артилерия през осемнайсета година разбила някакъв си англо-френски полк. Кои гранати как се пръскали и пукали и съжаляваше, че лазара ще убива тихо, като че трепането с гръмотевица е за предпочитане.
Тоя за войната ми говореше, но с други и това не можеш: дай им за илачи да говорят и за болки: кого къде боднало, кой с какво си мажел кръста, какви „лапи“ му заръчал професор Димков, а един от Красно село — Йоги ли, Йорги ли — разправяше как на главата се побивал всяка утрин да му се налива мозъкът с повече кръв. А пък имаше едно суратче — бледо, като че цял живот в главата му не беше капвала капчица кръв. Шията му беше крива, а пък и лявата му вежда от време на време сама си щракаше. Ей такива!… Да ми ги дадат на мене тия Йорги, да им връча по една лопата, че да видиш как се разиграва кръв. Мене като ме заядоха по-оная година ставите на колената — рекох си: „Олеле, боже! Ще се мре!“ Направиха ме на решето с инжекции — боли си и не ще! Гледам веднъж минава баджанакът с една лопата.