Затварям, значи, прозореца и турям главата под чучура! В това намирам сега-засега едно спасение. И в още едно: да си взема очите и да бягам! Пръст ми се иска да подишам, рохкава и топла — жива пръст! Само че с Кира да приказвам, все едно е да говоря на хладилника. Не че е лошо момчето ми — здраво е, работно е и честно, ама, да речеш, не се е мътило в майчин корем, а във варел, та не мирише на човешко мляко, а на бензин! Няма, значи, за какво да си говорим. Само една бележчица ще му напиша:
Кирчо, заминавам си в село. Дърветата, Кирчо, се пресаждат и пренасят, докато са млади. Ти ме доведе в града, насади ме, дето се вика, на стари години, ала коренче си нямам, сине! Корена ми е в село, та отивам да си го намеря, инак ще завехна, ще изсъхна и ще влезна в гроба с отворени очи. Прощавай, сине, и не ме търси!
Аз ще цепя за Широка лъка, а ти… ти карай за Багдад!
Гола съвест
Една година съм бил на власт — през трийсет и трета, „блоковото време“, но тая година ще ми държи влага, докато съм жив. Като делихме властта в нашето село, на демократите се даде кметската длъжност, а на земеделците — помощника. Аз можеше да стана кмет, че бех най-стария демократ в село, но си рекох: „Защо ми са кметски главоболия? Кой кому откраднал, кой кому нива преорал и всички — все при кмета, кривите им краставици да оправя! По-добре ще стана разсилен, хем работата лека, хем заплатата — като на кмета.“ Взехме и едно грамотно момче, направихме го демократ и го назначихме за секретар-бирник. Лесничейството даде разрешение да се отсекат две хиляди кубика материал от общинската гора, вързахме, значи, финансията и общината стана — топ! Само че не минаха три-четири месеца и топът изгърмя право в мене — когато дойде време да се продават двете хиляди кубика от общинската гора, аз исках да се отсекат материалите с общински средства и да се продадат на търг, за да хване общината по-хубава пара, а кметът със секретаря говориха с двама търговци да им харижат материалите кажи-речи на безценица.
Надуших аз това „шушу-мушу“ с търговците и заявявам на кмета, че по закона материалите трябва да се излагат на търг, не да се продават частно.
— Пали си ти печките — вика ми кметът — и се не бъркай в управата!
— Ще разглася — казвам — на съветниците!
— Разгласявай, но да ти е ясно отсега, че аз съм кмет, а ти като разсилен си ми в ръцете!
На другата сутрин ми дават заповед за уволнение: „За пререкание с кмета и недобросъвестно палене на печките!“ Нямаха пари да ми платят заплатата, та ми издадоха удостоверение, че общината има да ми я дава. С това удостоверение съдих общината, но в съда поискаха да представя препис от ведомостта за заплатите, но секретарчето скри ведомостта и заплатата ми изгоря. В това време търговците влезнаха в общинската гора и започнаха сечта. Ама да ти види око сеч: едно дърво маркирано, а покрай него повалят още пет! Секат, товарят на колите и през Студница — право в града. Тъй я беха подредили онбашиите, че никой от горските се не явява да види какво става. От горските до лесничея — всичко парализирано! Като разбрах, че рушветчилъка е играл наред — и отдолу няма сила маскарлъците да спре, — започнах всеки ден да подавам по една и съща телеграма до Министерството на земеделието: „Гората се изсича беззаконно, искаме анкета! За населението на Крива лъка — Панайотов.“ Телеграмите струваха пари, но аз нито парите си жалех, нито пък времето. Оставих си работата, направих си една колибка край шосето в Студница, където минаваха кираджиите на търговците, седяхме там с баджанака — попа — и записвахме колко коли минават кутробан. През деня описваме колите, а вечерта пишем телеграми до министъра на земеделието. Попът ги пише, аз подписвам.
Един ден дойде при мене Ванчо, комисионерът на търговците:
— Искаме да поприказваме — казва — насаме.
Попът беше си отишел в село.
— Заповядай — казвам — в колибата!
Като влезнахме в колибата, той бръкна в една кожена чанта, препасана през рамото, извади оттам пачка с каймета:
— Десет хиляди да се почерпиш и да не ровиш повече, защото тия работи не са добри!