— Върху мойта съвест такова нещо аз не взимам!
Той помисли, че ми се виждат малко десетте хиляди лева, и взе да се лови за молива:
— Нямам в себе си повече пари, но ще ти напиша една бележка до чорбаджията и останалите — казва — до петнайсет хиляди ще си ги вземеш лично ти, щом отидеш в града! Да си свършиш някаква работа.
— Криво сме се разбрали! Аз парите ви няма да взема!
Гледа ме Ванчо и не вярва, че си му връщам пачката: петнайсет хиляди беха тогава много пари!
— Абе, бай Гроздане, ти имаш ли в главата си акъл? Да не стане сетне тъй, че да съжаляваш, ей! Хубаво си сметни сметката!
— Смятай си ти твойта сметка, а пък за мойта грижа не бери!
Курназ съм и аз, че съм на власт.
След няколко деня допадна в селото хабер: да се изпратят три мулета в града, че идвала анкета. Оклюмаха се общинарите, ала нямаше как — пратиха мулета и до вечерта дойдоха в село околийският началник, лесничеят и един писар с тях. Беха им наловили риба, печено агне беха опекли да ги гощават, но началникът не прие гощавката, ами нареди транзит през село да се мине и да се отиде на самото място в гората и там да се разпитат свидетелите, в самото сечище.
Работата, значи, бие на дебело.
Отивам аз при селяните:
— Сега му е времето! Вървете при началника и кажете каква е истината и как общината се ограбва!
Един вика „ще дойда“, друг вика „ще дойда“, трети казва „дадено, готово“, а когато започна разпитът, няма ни един! Кой уплашен, кому нещо в ръката пуснали и на топа на устата — само аз и попът.
— Колко според тебе са изсекли търговците? — пита ме началникът. Писарят записва.
— Най-малко пет хиляди кубика!
— Факти, факти! — вика лесничеят. — Голи думи място не ловят!
— Ето ви — казвам — бележника: само за трийсет и четири дена са минали шестотин коли!
— Твоят бележник — развика се лесничеят — не е документ.
— Ами тогава избройте дънерите, дето са отсечени в гората, и работата ще се види.
— И това — казва лесничеят — не е доказателство! Дънерите може да не са отсечени само от търговците.
— Каваклиев — засече го началникът, — не защитавай личности! Аз съм от село, оставил съм си брадвата, за да облека формата, и тия работи ги знам. Кутробан може да се отсекат сто, нека са двеста кубика, но хиляда и две хиляди кубика — не! Без съгласието на горските власти — не!
Отиде си анкетата и след ден ли, два ли — носи ми разсилният призовка да се явя пред изследователя, в града! Викам на жената: „Бързо работи властта! Ще им свети маслото на тия хайдути, дето съсипват общинските гори.“
На другия ден тръгвам за града, по призовката на изследователя. Никъде не се отбивам, бързам да се явя.
— Добър ден, господин изследовател!
А той от вратата — за врата:
— Как се казваш? По кое си дело?
— По делото на общинските гори.
Погледна той в призовката:
— Ти си Гроздан Панайотов?
— Аз съм!
— А бе ти имаш ли — казва — пълномощно да подписваш телеграми от името на местното население?
Къде го чукаш, къде се пука!
— Нямам никакво пълномощно!
— Пиши — вика изследователят на машинописара: — „Нямам никакво пълномощно!“ Ето ти показанието — казва на мене, — подпиши, внасяй гаранция пет хиляди лева или те задържам!
Като рече „пет хиляди лева“ — изцеди всичката ми кръв до капка! Пет хиляди лева струваше тогава най-хубавото муле, а гроздето беше лев и петдесет!
— Няма ли грешка, господин изследовател? Пет хиляди лева са много пари. Най-сетне човек не съм убил…
— Фалшификацията е — вика — равносилна на убийство! Гаранцията, инак те задържам!
Излязох от канцеларията му като пиян и — къде, къде — отивам в околийското бюро на демократическата партия при Василев, имаше един адвокат.
— Казвай, господин Василев, какво да правя? Сполетя ме такова и такова зло.
— Щом си подписал показанието, ще внасяш парите. А сетне в съда ще гледам да те отърва.
— Ами като нямам лев!
— Ще те затворят!
— Бре! Ами сега?! Не можеш ли с пет хиляди лева да ми услужиш?
— Аз не мога! — вика ми Василев. — Но ще се обадя на Ничев — имаше един аптекар Ничев, и той в околийското бюро на демократическата партия. — Ето ти бележка — иди при Ничев!
Отивам при Ничев.
— Мога да внеса пет хиляди лева, ако подпишеш полица за шест! — казва ми Ничев.