Питам жената:
— Кой те накара на своя глава да подписваш?
— Попът.
— Ти — казвам, — попе, защо си се набъркал в моите работи?
— Околийското бюро се набърка — вика ми попът, — не само аз. Те са взели решение — има-няма — гаранцията да се внесе, за да не петниш — кай — партията в затвора с разните му там апаши!
На зъба ми беше да му кажа кои са истинските, страшните апаши, но си рекох — нека да мълча, делото да мине, че да настъпи в мойта къща мир.
Мина делото. Умиха лицето ми, дето се вика, с най-светената вода, но като се върнах в село, само една неделя карах в мир. „В мир и любов“, както в Библията пише. Жената беше тогава на трийсет и две, аз — на трийсет и девет — нищо не можеше да ми се опре! Само на децата беха задничетата им голи и това ме наскърбяваше, ала жената — весела жена — не ми даваше за това да се замислям.
— Те не знаят, че задниците им са голи. Няма защо да им береш кахър!
Та караме, значи, тъй една неделя, а в понеделник заран — задава се пъдаринът. Сваля фуражката, вади една повиквателна и ми я дава.
— Кой ме вика?
— Нали си — казва — грамотен! Телеграми пишеш и подписваш, сметката водиш на търговците — чети!
И той, значи, кюлхането, покрай бирника и кмета се наточил „против“.
Чета и не вярвам на очите си: викат ме в обществената безопасност, стая нумер три! Пише „веднага“, а не казва дата: „Има си хас — помислих си — тая работа да е някаква си кметска уйдурма?“ И отивам при кмета да го питам.
— Тая ти ли си ми я скроил?
— Аз — вика — нищо не знам.
Мръсник и лисица! Гледа ме в очите и ме лъже. Кюрк си купил нов, въшкаринът му с въшкарин, дето аз го наредих за кмет, пораснала му, значи, работата и на келявата си глава сламена капела турил, и в канцеларията си седи с нея да го не сбърка някой, че е селянин. Идваше ми да го хвана за кюркя, но гавазите му — там! С пушки при нозе. Дирят ти махната само, за да те пречукат. Ами сега? С кого да се съветвам.
Лош-хубав, отидох при баджанака, попа.
— Работата е тъй и тъй… Тая призовчица не ми мирише на добре. Затворът е затвор, ала има — казвам — сигурност и ред, но каквито работи съм чувал в затвора за „обществената“, ако ти кажа, брадата ти ще се наежи! Казвай какво да се прави?
— Ами иди — вика попът, — за да стане ясно защо те викат.
— Абе то ще стане ясно, ама късно! Ти ми кажи какви мерки да се вземат отнапред?
— Иди при Ничев!
— Ничев не искам да го видя.
— Василев!
— И Василев е разбойник като Ничев, и цялото им околийско бюро!
— Върви тогава при Попвасилев, секретаря на окръжното управление! Хем е силен демократ, хем тука е идвал и те познава. Тоя, дето миналата година прави хайка за глигани.
— Ами нали ударих глигана и му го дадох!
— Тъкмо! — казва баджанакът. — И аз ще ти напиша едно писмо, но ти на писмото ми само не се подпирай, а купи от Махалата малко мед армаганец да му занесеш, че те, големците, не обичат празните ръце.
— Дай ми — казвам — двайсе лева, че няма с какво да купя мед, и да вървя!
— Давам ти от черковните пари, мои немам. Да знаеш — предупреди ме попът, — че си длъжен на Исуса Христа и на светците, та по-скоро да си им ги върнеш!
С парите на Исуса Христа тръгнах за Махалата да купувам мед. Не щеш ли, случи се, нямаше го там медарят, та съм ходил чак в Косово за тоя пусти и паметен мед!
— За началник ли е? — запита пчеларят. — Или за болен?
— За началник е!
— Да си купиш тогава пита. По̀ лови окото.
Пита — пита! Платих я, ударих му един табан и когато биеха камбаните на католическата черква за вечерня, аз се намирах вече в Пловдив пред окръжното управление. Казвам му на постовия:
— Искам да отида при господин секретаря.
— Не може — отговаря полицаят, — господин секретарят не приема!
Замолих се, ако не пусне мене, да занесе поне писмото от попа.
— Кажи му — викам — на господин секретаря, аз съм тоя, дето пречука по-лани глигана, когато идва той на лов в нашето село.
Внесе стражарят писмото и след малко се подаде на балкона.
— Свободен си! Господин секретарят прие писмото.
— Каза ли на господин секретаря, че аз съм тоя — дето пречука по-лани глигана?