— Казах му — вика стражарят, — но господин секретарят каза, че няма работа с тебе! Свободен си!
Останах си на мястото и се чудя какво да правя. А медът протекъл, като съм го стискал, и мухите бръмнали около мене — облак! Трябва да оставя някъде меда. Къде, къде? — сетих се, че наблизо е на доктор Кьойбашиев амбулаторията. Като си градеше Кьойбашиев вилата в Студница, аз му вадих камъните, та се познавахме оттам.
Слава богу, Кьойбашиев — там!
— Докторе, ето ти нечакан армаган от мене — пита с мед.
— Защо нечакан?
Разправям му аз защо и за какво. Докторът ме гледа — беше асъл доктор: теловете на очилата му от злато, главата — гола, брадата — буйна, глади си брадата и ме гледа, като че ме вижда за първи път.
— Ти наистина ли се отказа от рушвета?
— Наистина!
— Защо?
— За да ми е чиста съвестта!
Пусна брадата докторът, взе да се чеше по врата.
— Ти — вика — ял ли си черен хайвер?
— Отде накъде ще се храня с черен хайвер! Черният хайвер е скъп!
— Скъп е! — вика ми Кьойбашиев. — А си купуваш чиста съвест за петнайсет хиляди! И хиляда за гаранцията — шестнайсет! И в затвора, дето времето си губи — едно на друго — двайсет! Много на скъпо си се хвърлил. Аз, дето съм доктор Кьойбашиев и като изстискам една гнойна пъпка, взимам двеста лева — не мога да си позволя да имам чиста съвест, а ти, дето се опасваш с половин пояс, искаш съвестта ти да е чиста! Най-скъпото да имаш на света! Не можеш ли отново да поприказваш с тоя там, Ванчо ли го рече, как?
— Свърши се! Не може!
— Ее, тогава господ да ти е на помощ! — прекръсти се докторът. — Засега ще се опитам да ти помогна с една бележка, а за по-нататък — господ да ти е на помощ!
Написа бележка и ми я даде.
— Ще отидеш в Обществената безопасност и ще кажеш на постовия, че искаш да предадеш едно писмо от доктор Кьойбашиев на старшия инспектор. Така ще кажеш: старши инспектор в стая нумер шест! По-нататък той ще види какво може и какво не може! Стъпвай!
Тръгвам за Обществената, ала стъпвам по-сербез. Показвам писмото на стражаря и долагам, че искам лично да го предам. Постовият отвън ме въведе до врата нумер шест — на вратата седеше друг стражар — предаде ме на него. Оня взе писмото и влезе при инспектора, а след малко се подаде от вратата.
— Заповядай!
Влизам, ала от страх не се усещам къде стъпвам. Началникът се изправи зад масата — пернал едни очи в моите — не ги отмества.
— Бай Гроздане, ти ли си бе? Едвам те, кай, познах, много си се развалил.
Като се вгледах — моят взводен от войната, Йосиф Попов.
— Седни — казва — в креслото, успокой се, ела на себе си! — И взе да пита: кой убит, кой умрял, кой къде се намирал сега… А пък аз седя на тръни. Викам по едно време:
— Ти, господин началник, остави умрелите, те вече са се отървали, ама кажи защо ме викат в нумер три?
— Сега ще ти кажа! Почакай!
Излезе през една врата и след малко пак се върна.
— Скроен ти е тоя нумер от окръжния секретар. Ровил си нещо за някаква гора… Само — да не си продумал!
— Ще ходя ли — питам — в нумер три?
— Никъде няма да ходиш, а ще си вървиш! Имал си късмет, че нумер шест е по-голям от три! Пък ако потрябва на някой вашенец адвокат, да знаеш, че аз съм адвокат. Временно приех началничеството, но съм си оставил заместник. Ако има някакви дела за водене, пращай тука при мене! Йосиф Попов!
Видя ми се, като да не беше Йосиф, а Мойсей — черноок, красив, — дето раздели Червеното море на две, за да преминат синовете на Израел.
Връщам се в село и минавам нарочно покрай общината — за да ме види кметът. Накичих се със здравец като цигански зет. Бирникът беше вънка, играеше табла с писаря, остави си таблата, влезе да обади на кмета, а кметът не повярва на бирника, та сам излезе да ме види.
— Тебе — кай — не те ли задържаха?
— В тая страна има закони бе! Ти какво си мислиш? Гледай тебе да не задържат!
Виснаха му джуките като на бясно куче.
Тъкмо си влезнах у дома — ето ти баджанакът, попът, захилен.
— Видя ли, че попското писане улови дикиш?
— Хвана, как не…
— А сега трябва да се отблагодариш на Попвасилев — съветва ме попът. — Той ще прави вила в Студница, общинарите са му дарили парцел, та можеш камъни да му извадиш за темела, по-отбрани!
— Това хубаво, а друго?
— Друго — вика попът, — има протоколно решение да се подари парцел в Студница и на министъра на земеделието, да си направи и той една вила. Ако министърът приеме, той заради вилата и път ще пусне, и селото ни ще се въздигне. Ама ние и на него ще трябва да помогнем кое с камъни, кое с греди!