Мина ми студена тръпка и си рекох: „Ясно е! Плюй си, Панайотов, на петите — инак тоя македонец ще остави децата ти сираци!“
Почаках да се мръкне, слязох от бориката и заднем, заднем — през дерета и баири, през полето и утринта осъмнах в града. Видел съм хаир от Кьойбашиев, рекох си, пак ще вървя при него.
— Ти какво бе? — запита ме докторът. — Пак ли те викат в обществената?
— Не ме никъде викат, ами работата е — казвам — тъй и тъй. Намирам се под дулото на пистолета — давай ми акъл!
Докторът се позамисли. Бърса очилата, глади си брадата и накрая ми вика:
— От македонец няма кой да те спаси. Има тука безработни арамии, дето за чувал брашно човека ще претрепи и окото му няма да мигне. Жертви, казва, падат всеки ден и полицията е безсилна. Тя с комунистите се разправя, а ония се разправят, с когото си щат.
— Йосиф Попов не може ли да ме спаси?
— Да не искаш да ти отреди охрана? Той един затвор не може да опази, оня ден са побегнали четирима, та ще вземе да мисли и за тебе.
Като рече „затвор“, светна ми малко пред очите.
— Не може ли, господин Кьойбашиев, да замолиш Йосиф Попов да ме бутне в затвора? Хем няма да се грижа за препитание, хем държавната стража — казвам — ще ме охранява, хем на по-спокойно ще дочакам времената да се пооправят.
— Знаеш ли — вика ми Кьойбашиев, — че това няма да е лошо! Само че тая работа с ходатайство няма да стане. Ще бъде нужно да извършиш някакво престъпление. Върви да откраднеш нещо от пазара и кауша ти е вързан в кърпа.
— Не ща — викам — да ме наричат крадец!
— Направи тогава каквото можеш! И върви да се предадеш на Йосиф Попов, да не ти смажат други кокалите в участъка. За останалото ще го помоля да се погрижи! Сбогом, Панайотов, и добра сполука!
Изядох една шкембе-чорба и тръгнах за село. Имах две задачи: да се простя с жената и да направя престъплението. За едното ми трябваше една вечер, за другото — два часа и половина, колкото трае едно погребение. Ама такова погребение им бях намислил!
В тъмното слязох от балкана, в тъмното се и върнах. Децата беха заспали, легнахме си и ние с жената. Хубаво се належахме и наспахме и като се съмна — рипнах и рекох на жената:
— Пусни пердетата и навън няма да излизаш, докато не те извикам!
— Защо?
— Ще видиш!
Бех я свикнал да ма слуша и през цял живот ми е било рахат.
Слагам си аз гуглата и през градините — в черквата. Качвам се на камбанарията и като бивш клисар изчуквам три-четири камбани на умряло. И пак през градините се връщам вкъщи. Жената ми се чуди:
— Луд ли си, или ще полудяваш?
— Ти — казвам — трай! И ако можеш — плачи, ако не можеш, ето ти два шамара! Ако и това не стигне — да знаеш, че с единия крак съм вече в затвора, а утре ще бъда и с двата!
От шамарите жената не заплака, ама от това заплака. А докато тя си плачеше — влизам в комшийската градина и започвам да бера ялдъзи и невенчета. Видя ме комшийката и се развика:
— За какво си влезнал в градината! За какво китките ми късаш?
— За погребение!
— Кой е умрял?
— Който е умрял, бог да го прости!
През това време жената горе надува ли, надува гайдата.
След малко цялото село знаеше, че у мене ще има погребение. Тича и попът:
— Баджанак, какво бе?
— Ти — казвам — вкъщи не влизай, да не си разваляш неутралитета! Чакай в черквата! Умрелите — умрели, живите трябва да живеят! И прати да се изкопае гроб!
Отиде си попът, а пък аз отидох на двора, взех триона, теслата, пироните и за половин час изковах сандък с капак. Внесох сандъка в стаята, сложих вътре каквото трябваше, захлупих го и го тъй хубаво накичих, че от камък да е сърцето ти — ще се разплачеш. През това време народът вънка се натрупа. Дигнах сандъка на рамото, жената — след мене, с разплакани очи и се отправихме към черквата. Спуснаха се три-четирима да помогнат в носенето на сандъка.
— Назад! — казвам. — Аз съм във война с общинарите, не си разваляйте неутралитета!
Ако знаят кой се погребва — лесно, ама не знаят и току се навървиха всички след мене към черквата, за да видят кой се погребва.