Тръгнах си, но през целия път до село само това ми беше пред очите: как летовниците се боричкаха да се фотографират с мечата кожа. Да бяха пияни — не, но ето че мераклии да се фотографират с мечата кожа, мераклии да се накичат с мечи уши! „При тая меча кожа, ако имах, значи, един апарат!…“
Това като ми мина през ума и дъхът ми се пресече: „Дали не е късметът ми в тая меча кожа?“ Спрях. Окопитих се, облизах се… и потеглих, но вече с план.
Разказах на жената тоя план. Тя отначало се закикоти, сетне се ядоса и развика: „Излагаш се бе! Уволняват те, а сетне ми хвърляш пепел в очите с тая вонлива кожа! Ти — казва — знаеш ли какво си? Дървен философ, ама философът го няма и останало дървото. И то не дърво за обръч, за дъска или греда, а криво и чепато, дето го бива само за огън. Това си ти: дърво за огън! Лошото е само, че на моята глава гори!“
Наборът обаче криво-ляво ме разбра.
— Шантав си — казва, — верно е, но и шантави си трябват. А за фотографията си прав. Фотографията в нашия район сега се разработва, та може пък за добро да си се сетил. Аз ще ти помогна!
Не беше лесно, ала стана: зачислиха ме към фотографията на процент, получих апарат и почнах… Дадох най-напред мечата глава на препаратор да й сложи стъклени очи и да ги малко накърви. Сложих и зъбите в ред, след това натъпках мечата кожа с дунапрен и стана мечка страховита, като жива! Взех от братовчеда явата, курдисах мечката зад мен и запраших към летовището. Пропуках с мотоциклета по главната с чудовището на багажника и върволицата зад мене се наниза. Най-напред децата си доведоха майките. За тях бях намислил три основни пози: детето — кротко до мечката, детето щипе за ухото мечката и детето язди мечката. Отначало мераклии бяха повече децата, но сетне взеха и възрастните да се настървяват и фотографират, главно мъжете. За тях разработих няколко пози: кротко до мечката, мечката права, а мъжът се бори, мечката — повалена на земята, а борецът с нож в ръката нанася удар.
Наложи се да набавя специална гугла, за да изглеждат борците по-сербез. Понякога мъжете, като започнеха борбата с мечката — от миризмата ли, от що ли — вживяваха се и започваха истинска борба: скубеха, викаха, дърпаха, тръшкаха и тъй нататък.
В третата поза имах един случай — заби човекът ножа в гърлото на мечката, цъфна дунапренът, та в чудо се намерих, докато намеря кръпка. Тъй направи и турчето — готвачът от „Балкантурист“. То искало да се жени за някоя си, тя го не щяла, та затова се фотографира, дано сърцето й да се обърне, като види как е тръшнал страшната мечка. След две недели идва и се хили отдалече:
— Ти си ми, казва, аллаха! Ожених се, благодарение! Ето ти риза армаган!
Едно шофьорче дойде, разногледо в очите:
— Искам втора поза!
Втора — втора: изправих мечката, дадох му я в ръцете. Че като я пипна това момче, че като писна: реве и души, реве и мачка, повали мечката и започна да се търкаля с нея по земята — едвам го спрях.
— Луд ли си бе? Или сега полудяваш! Смачка дунапрена, какво си мислиш?
— Мисля си — казва — за началника! Олекна ми, на ти два лева, а фотография не ща!
Ей такива кривини — и вътрешни, и вънкашни — изправяше понякога дунапреновата ми Катинка (кръстил я бях „Катинка“). Тогава разбрах, че в човека имало най-различни кривини, но една от тия кривини — кривина ли, правина ли да я кажа — има я комай у всички: да бъдат страшни, да сепнат другите с нещо, да ги подплашат! Благодарение на туй клиентелата ми се разви. ДП „Фотография“ — доволно, аз — доволен и клиентите — доволни, та нямаше да имам от какво да се оплаквам и по съдилища да се разкарвам, ако не беше ми текнало една неделя да се разходя с мотоциклета и Катинка при колегите си до развъдника. Ще кажеш — защо? Ей така, досърбява те понякога да отидеш, където си бил. Човещинка! Де да зная, че тая човещинка ще ми яде главата. Нейсе, отидох в развъдника. Видях се с колегите, фотографирах децата и жените на семейните, ядохме задушена сърна у домакина, пихме студена бира — каса ли, две ли бяха, не мога да ти кажа и главите ни бая се позапалиха. По едно време кой беше, не помня, току се провикна:
— Абе не може ли да си направим един майтап? Гогата се връща, кай, следобед от хранилките, да залостим мечката на завойчето край моста, да видим какво ще прави.
Гогата се беше хвалил, че е срещнал мечка и че мечката побегнала от него.
Тръгнахме. Сложихме Катинка на завоя и зачакахме. Чухме стъпки — идва. Кротко си върви човекът, къса букова шума, дъвче и плюе — плюе и къса, занимава се и напреде не поглежда. Като дойде до мечката, вече нямаше как, видя я… Закова се на място, след това разпери си ръцете, като да хвръкне, и с едно подскачане отгърмя долу в реката. Там извика, ама такова викане извика, че да се чудиш отде излезе тоя глас. Скъса ни от смях.