— Су-у-у-убщава се на господа селените-е…
Има хора, които могат да си припомнят как е изглеждал бай Кръстю в тая върховна минута — с настръхнали мустаки, с побледняло лице и светнали очи, величествен, макар и нисичък, но никой не би могъл да повтори в какъв глас „изпя“ той своето първо съобщение за сгромолясването на капитализма. Сто валдхорни, тромпети, гайди и кавали едновременно да свирнат, не биха могли да предадат трепетните звуци на ликуване, които напираха в одрезгавелия от вълнението глас на бившия бикогледач.
Отсега нататък спокойно можем да го наричаме „бившия“, защото барабанът и барабанчикът вече не се разделиха. На другия ден новият народен кмет го назначи за общински глашатай и бай Кръстю облече униформа с висока галонирана яка и бог знае откъде попаднала му червеноармейска фуражка, „захапала“ лявото ухо. Олющения ремък на барабана новият глашатай смени с параден офицерски каиш. Бронзовите му закопчалки лъсна с пепел и оцет, докато заблестяха като златни; старите палки захвърли и накара Сулю — вретенаря, да му изработи нови от просъхнал ясен — струговани, с по две гривни меден тел на шийката и с по една сребърна токичка на върха.
Всичко в новата работа на булаирския ветеран тръгна по мерак. Новините ставаха от ден на ден все по-интересни, а заедно с това все по-запален ставаше и барабанчикът.
Когато на 9 май 1945 година падна Берлин, бай Кръстю имаше вид, като че току-що е слязъл от покрива на Райхстага, където червеноармейският сержант поби червеното знаме със сърпа и чука. Общинският милиционер му беше заел специално за случая своите кожени презрамки, а червеноармейската фуражка беше така изпъната, като че се канеше да литне в синьото безоблачно небе. Барабанът бе ударен два пъти, и двата пъти — под прозореца на Таню Бубарата, и двата пъти „за среща“ — припрени гръмовити откоси, насечени с дълги интервали. Никога крушевският площад не е проехтявал от по-дружно и радостно „ура“. Разправяше се после, че Бубарата го втресло и побягнал в мазето презглава. Когато научи за това, бай Кръстю поклати замислено глава и заръча да му кажат, че е още рано да слиза в мазето.
И наистина, ако Бубарата знаеше, че ще има национализация — щеше жив да легне оземи. Бай Кръстю никога не прости на кмета, че не го включи в седморката, която заранта в четири часа национализира Бубаровата маслобойна.
— Единият ми крак е в темелите на тая маслобойна — рече той на кмета. — Харизвам ти и другия, но ми разреши да ударя барабана…
Тоя път бай Кръстю нямаше време да слага милиционерските презрамки, грабна барабана и по селото се разнесоха настъпателно тревожните звуци на същинския „барабанен бой“ за атака. Докато биеше барабана, той не се обръщаше, не намигваше на своите маловръстни почитатели — децата, които първи се натрупваха край него, а гледаше към червения двукатен покрив на Бубаровата маслобойна, където се развяваше знамето на една безшумна битка, завършила в ранните часове на тоя декемврийски ден.
Хаджи Тано не издържа „атаката“. На другата зарая замина при зет си в града и вече не се върна. Не можа да види как се прави трудово-кооперативно земеделско стопанство.
Бай Кръстю не подозираше, че тоя път и нему предстоеше не барабанен, а същински бой, и то в собствения му дом. Причината беше проста: той искаше да бъде учредител на първото трудово-кооперативно земеделско стопанство в село Крушица, а синът му — тромавият, саможив Стоилко — се инатеше, подучван от своя богатичък тъст. Стигна се дотам, че бай Кръстю напусна крамолния дом и три денонощия живя на двора, под една разпъната на четири кола черга, докато под напора на обществения присмех Стоилко не излезе да го прибере. Упоритият старец отказа да се върне и се наложи да го внесат заедно с чергата при всеобщия смях на махаленските сеирджии. На другия ден семейство Глогови стана целокупен член на трудово-кооперативно земеделско стопанство „Червено знаме“, а до вечерта старецът разгласи за постъпилите двайсет нови заявления. Барабанът му не биеше нито за парад, нито за атака, а за поход — за тежкия и славен кооперативен поход, който започваше в тоя мътносив декемврийски ден. В историята на тоя поход летописецът трябва да открие специална глава за бай Кръстювия „боен“ барабан, както го нарекоха след случая с памука.
Това стана в една тиха, спокойна есен. По улиците вече настъпваше обичайното вечерно оживление, когато бай Кръстю се яви на площада гологлав и по риза. Личеше, че току-що се е върнал от къра и не е втасал да облече галонираната си куртка. Любопитните нямаха време да претълкуват това знамение; сипнаха се съкрушителни, бързи барабанни удари, без интервали и акцентовка, без обикновената грациозност и спокойна тържественост на бай Кръстювата барабанна музика. Фронтоваците разбраха, че това са призивните звуци на „тревога“. И биенето на барабана, и видът на барабанчика подсказваше, че тазвечерното съобщение на общинския глашатай ще бъде необикновено, и хората започнаха бързо да се трупат. Кръчмата се опразни. Излезе дори и бюфетчикът — тлъстият като сливарско буре Лазар.