— Бре-е-ей, чуваш ли бре, Съботине-е-е?
Косерът замълчава, но глас не идва. Жената мърмори нещо неразбрано, навежда се и джафкането на мотиката продължава.
Мъжът слага косера в пояса и оглежда повалените лески — мъж необръснат, нисичък, с разголени сухи гърди, обрасли с валма от посивели накъдрени косми. Той е осякъл леските, за да прослънчи една круша с кафява лъскава кора.
Съботин присвива очи, поглежда крушата, после поглежда към върха, подпрян от сивобели канари, и тежичко въздъхва. Смита съчките с крак и сяда на земята. Разкопчава завързаната на пояса мешинена кесия, вади присадаческото ножче и бавно започва да го заглажда с чакмака.
Сухият отсечен лай на мотиката продължава да се блъска в скалата, но той не го чува. Гледа в резеца на стоманата, а пред очите му пак върхът. Шестстотин копрали има от дерето до върха — броил ги е и преброявал неведнъж. Сега е застанал на четиристотната, но това не е и половината път, защото всяка копраля оттук нагоре се равнява на две. Издължават се копралите със стръмнината, а краката му стават все по-къси, все по-меки коленете. Пък и крушата се дърпа и се плаши, не желае да върви нагоре… Каква мъка е да изтегляш присадена, опитомена круша от топлите пазви на дерето към върха!… Стотина круши насади, а оцеляха само девет.
Ето я тази, горката — деветата круша, едвам не скъса юздите. Все й е тъжно за градината, все към нея гледа. Навела се е, като че иска да се поплакне в топлите струи на реката: не нагоре, а надолу иска да върви.
И все пак излезе послушна. Не се разпери, корона не развърна: клоните си тя изостри като мечове, подаде ги срещу вятъра, готова да го наниже, а листата й — ламарина, а не листа… Тая круша беше гордостта на Съботина, в нея беше сладката му надежда — заедно да стигнат горе, на върха. Преди нея вятърът пречупи две, три загинаха в преспите. Тогава Съботин разбра, че е нужна здрава подложка, жилава. Три недели се лута из гората, докато намери едно джудженце крушово, една огризка дива. Бяха я прехапвали кози, говеда я бяха мачкали, ветровете шибали, снеговете затискали. Това беше дърво озлобено, шипесто, същински таралеж, закалено в несгоди, злопаметно. Пренесено на новото си място, то не забрави шибаницата на вятъра. Дълго сдържаната му дива сила премина в питомните стръкчета, които Съботин му присади.
И от прегръдката между питомно и диво се роди плод, три круши, едри и сочни. Едната капна, но двете се запазиха. Старият ги занесе в колибата, тури ги на жълта суха слама, дълго ги гледа и дълго им се радва. Кожицата им беше грапава наистина, опашките къси, дебели, но те бяха едри, сочни плодове и разливаха чудесен аромат.
Този ден беше щастлив. Но бабата го помъти със своята сръдня. Тя влезе, когато двете круши блестяха на дланта му като две малки слънчица. Той й ги поднесе, а тя отблъсна ръката му и се развика:
— Живота ми зарови ти в това дере! Откакто се захвана с тия круши, с тая твоя лудост да ги влачиш из баира — за друго всичко оглуша и занемя! Превърнал си се на вещер… Не ща вече да седя с вампирясан мъж в една колиба! Смачкай тия проклети круши или ще ида в махалата при сина!
Да смачка крушите! По-лесно щеше да смачка сърцето си!
Бабата си отиде и месец не се вести. Нямаше кой да стъкне огъня, бакърчето да разхлопа, да закашля през нощта. Тишината взе да го затиска, да го мъчи самотата. Дощя му се да го нахокат макар, но да чуе глас човешки, дума да смени. Добре че бабата се върна. Една вечер вратата скръцна и си влезе. Върна се — мълчалива, укротена. Ех, и сега ръмжи понякога, но не вика, не крещи. Тя в махалата ходи, тя се разправя за трудодни, тя купува и продава, а той, той си знае ножчето.
Остаряло е то, изтрило се е… Огънал се е резецът му, подплашил се от чакмака и годините. Трябва да се смени чакмакът. Много е лют и се втрива. Като бабата: шавне ли езичето й — огън! Ревнува го от крушата. Седмата тя обели, за да изсъхне. Обели я тайно, с нокти, а сетне разправяше, че зачула уж как ревели нататък сърни… За да повярва той, че сърните й огризали кората… Жена! Оня ден, като й се оплака, че го върти лумбагото, а тя вместо да го пожали — сяде го:
— Като се драпаш въз небето, ще върти не, ами ще те разнищи! Хе-е-е на текезесето бахчите в равното, като те сърби ръката да присаждаш! Ще има поне трудодни!
— Знае баба равното! Горе, бабамоолу, горе на високото! Да побиеш круша до смърчите на върха. В гората да направиш бахча!… Такъв трудоден!
Така й рече той. А тя се вторачи в него и занемя. Сетне чак й дойде глас:
— Ама ти наистина ли… вярно ли, че се надяваш круши от баира да ядеш?