— Ако е за круши, пълно е в градината! — рече той.
— Че тогава защо се препъваш и халосваш?
Той нищо не каза. Замълча. Та как да разправи, че по-сладко е от зрелите круши качването към върха? Че сладостта е в пътя! Какво е преживял из тоя път и прекарал той, докато е мъкнал крушите от стъпало на стъпало, към върха! Девет пъти се е хващал с вятъра за гушата и деветте пъти е надвивал — тоя есенен вятър резлив! Що блъскане даде той в крушата, жулене и стъргане!… Елите прореваха от страх, пропищяха габрите, но крушата не се стъписа: преди да дойде есента, тя, хитрушата, съблече листата си и накара тоя крамолник да блъска не в шума, а в голи пръти! Дървото да накараш да хитрува! — каква сладост има в това, не би могъл да усети оня, който познава на този свят само сладостта на шекера!
Лошото е, че и вятърът се научи да хитрува. Ето го, кротува си в храстите, скимти, но Съботин знае, че това е само кратко затишие, маневра. Вятърът ще направи засада горе на скалистия ръб, на прелеза към върха. Там щеше да ги връхлети. За тоя ден трябваше да се приготви крушата. Две недели по-напред трябваше да я свикне той да си съблича шумата — насилствено!
… Сухият трясък на мотиката спира. Съботин поглежда надолу. Жена му слиза към реката, навярно за да се поплиска. Въздухът трепти, бръмчи като пчела. Два орела кръжат по небето и жално пищят, сякаш пищи земята, налегната от тежките, сивите скали. Време е… няма кой да види. Старият скрива чакмака в кесията и бързо става. Избира от повалените храсти жилава пръчка, окастря я, пресича върха й и приближава крушата. Озърта се, замахва и… зашибва дървото. Разлетяват се листа, затреперват клоните от внезапното жестоко нападение, посипват се изронени пъпки, тук-там се пробелва кората и задолита фучене, ежат се елите, писъкът на орела стряска задремалите дървеса: „Бият дървото!“ Скалите го повтарят и в тихия доскоро храсталак настъпва истинска тревога. Мъжът не се стряска от това, от скалата не се бои, пет пари не дава за орела. Страх го е само да не види бабата и бърза да обрули всичките листа…
Пръчката свисти, хвърчи обрулената шума… Дано запомни тоя бой дървото, да проумее, че е за добро. Криви се лицето на стареца, не му е лесно да жули своето създание, но ако той го пощади, вятърът ще бъде безпощаден.
Отдолу пак се вика:
— Чуеш ли, бре-е-е!
Жената! Съботин хвърля пръчката и сърдито отговаря:
— Ида, мари!
Тя прекосява градината и влиза в къщи. След малко над покрива започва да дими. Старият полегва, изведнъж почувствувал тежест и умора. Сърцето бие заморено, задавено от кипналата кръв. Валмото на гърдите му леко потреперва, а в ушите му нещо шуми. От някое време, щом сърцето повечко забие, шумът се появява — шум от далечен порой. Мъничко напън и… пороят забучава. Приближава… отшумява, връща се отново, клокочи… Някой ден ще връхлети и — хайде, в голямото, бездънното море!
Трябва да е студено. Усеща се по ледения полъх, дето идва от бученето. Старият притегля доламицата върху разголените си гърди и я слага над сърцето. Пърха! Иска му се да хвърчи, да се качи на върха… И човекът иска да следва сърцето, но сили не достигат, стръмнината пречи, тегли го дерето. Обвесила се е на краката му земята с гранита… Жената… Годините… Те уж си отиват, отлетяват, а сетне ги усетиш, че са увиснали като прилепи на сърцето — тъмен орляк от месеци и години, който тежи. Нека си тежи, нека тегли и… тегли и небето. Тегли, та боли.
Иска се на Съботина да стане, да тича нагоре, да достигне върха, преди да е притупало сърцето, но крушата не иска… Не може да търчи… Пък времето бърза и все по-страшен и стръмен става брегът. Вятърът — по-студен, и по-дебели — снеговете… А има дупки да се правят, да се присаждат нови дръвчета. Да се опитомяват и каляват… Да се вразумяват… Докато свърже цветната крушова пътека дерето с върха.
Чудесна е тази бяла цветна пътека, макар и недовършена! Тая бледорозова следа на неговите дни сред сивата, студена мъгла на дивите дървета, храсти и скали. Всяка пролет се появява тази бяла пухкава пяна, като че реката се отбива нагоре въз баира — една река, възнегодувала срещу закона, фукнала към синкавия лед на преспите. Цвят, насочен към леда! Щяха ли да се докоснат, да се допрат върхът и непокорната, разбунтувалата се река?
Синята струйка долу дими. Жената е запалила огъня. Довечера ще седнат двамата край него, ще поядат и помълчат, бабата ще въздъхне и ще каже:
— Жега беше!
— Жега! — щеше да отвърне той.