Главните щяха да пукат, светлината да играе, а те — отново да мълчат. Но бабата щеше да подхване:
— Ще прегори фасула, брей човеко!
— Ще прегори!
— Че ха напой го де, не се залисвай с тия твои круши! Зимъс няма да те хранят те! — щеше да кипне бабата, а Съботин кротко щеше да се съгласи:
— Бива де!
Тя ще се разсърди, ще си легне, а той ще остане да припича табаните и да слухти: на дъжд ли, на пек ли свири вятърът в комина. И да мисли — коя круша утре да премести, коя кога да присади, с колко копрали ще напредне към върха.
… Оттам ли, от върха ли идваше тая хладинка приятна? Гали пръстите, изстудява глезените, сякаш зефирът под дрехата пъпли и се шегува. Сега пак близна китките, духна под ушите, заусуква се около врата… подпъхва крилете си под гърба му, иска да го поднесе нагоре…
Ето че наистина го носи… започва да лети… Земята е под него — зачудена и смирена… ситнеят скалите… Ето и лехата, цветната леха на дните му, неочаквано пораснала, извисена до върха! Колко е чудесно цвят да се целува с леда!
Но откъде долита този шум? Реката ли е придошла? Реката си е долу, мирна; шуми голямата невидима река, клокочи, залива се… гърми! Крилете на зефира отмаляват изведнъж, счупват се и старецът полетява надолу…
… Мръдва само ръката му и се отпуска върху нажежената, напечена земя.
Жената излиза от колибата, отрива брашнени ръце и вика нагоре:
— Съботине-е-е-е. Съботине бре!
Но този път никой не се отзовава.
Магьосникът от Брезе
Още като се хлопна вратата, завих се презглава и се престорих на заспал: в хотел, а особено в хотел като девинския, винаги може да се случи съпасажерът да е попийнал, гръмогласен, словоохотлив и да ти отнеме най-добрите часове за сън.
Когато влезе, той дишаше тежко. Не беше твърде млад, щом като петнайсетината стъпала до втория етаж го бяха изморили. Тупнаха подковани обуща, щракна се ключът на лампата и леглото изскърца. Доста полежа неподвижен, но когато вече се канех да се извърна, една въздишка се откърти от гърдите му, изпърха с оловени криле и увисна в полумрака на хотелската стая не въздишка на облекчение, а вопъл на човек, уморен или съсипан.
Обвея ме студеният полъх на смътна тревога. Обърнах се към леглото му и при оскъдната улична светлина, която проникваше през тесните старомодни прозорчета, забелязах оставени на масата шарен пояс и чалма.
Непознатият разбра, че съм буден.
— Да не ти попречих? — попита той.
Гласът му беше топъл и приятен, с кадифена мекота и странно приглушен, като че ли беше викал преди това до изнемогване.
Вгледах се в чалмата, дори малко се изправих. Да! Това беше дебело навита бяла чалма, небрежно оставена върху пояса. Доловил недоумението ми, собственикът й неловко пошавна и кимна към чалмата, като да искаше да завърши вече започнал разговор:
— Свърши се и нейната!… Утре заран ще си купя гугла с кожени капаци, пък чалмата — в пояса. Ако не си видял ходжа с гугла, ела утре на чаршията да видиш! — тихо добави той, засмя се, но смехът му секна изведнъж и в стаята настъпи дотеглива тишина.
„Ходжа с гугла“… това можеше да разсъни и смъртно заспал. Попитах откъде е.
— От село Брезе. Викат ме Асан Реджепов — ходжата. Викаха ме… днеска до пладнина, докато мюфти Али ме отписа от тефтера. Въртя ме тоя Али, мъчи ме и с хубаво, и с лошо, скуба си брадата и на края се умори. „Върви, кай, в джендема с тая дебела глава. С такъв като тебе — кай — не човешка дума, а — с топуза, по̀глава!“ Побарах го тогава за брадата и ако не бяха ни разтървали…
Ходжата се разшава и тежко задиша.
— Да не те удари?
— Удари ли ме, ударих ли го — от това не ме боли. Друго ме боли мене… без топуз, само че е въздлъжко за разправяне, пък на тебе комай ти се спи.
Уверих го, че съм се вече разсънил.
— Нека да събера душа! — рече той, заопипва около себе си, драсна кибрит и запуши. Огънчето блесна в шепата му и макар и за минутка, видях лицето му — широко, брадясало, с ръбато чело и дълга, по всяка вероятност прошарена брада.
— Да си събера душа — повтори Асан ходжа и като всмукваше лакоми глътки от дима на цигарата, заразправя: — … Не само аз: дядо ми, чичо ми — все ходжи са били. Предавали са си корана, дето се вика, от ръце на ръце, докато падна в моите… Сменяваха се министри, околийски началници — аз си бях все ходжа. Царя изпъдихме, боята сменихме… хаваната сменихме — пак си останах ходжа. Никой не ме е ни питал, ни закачал защо съм ходжа, напротив, на тримата наши, брезките ходжи станах най-главен, по нашему — атип. Макар че другите бяха по-стари, сложиха ми ги под коляно: едно, че съм по-учен, и друго — случи се един късмет — един ходжовски късмет, — та ми излезе по-голямо име.