Една вечер, тъкмо се прибрах в къщи, на вратата похлопа едно дете и ме повика да отида у съседите. Там заварих мъж и жена от Лисково, познаваха се по шарилката на торбите. Жената по фередже, а мъжът, гледай мене — пиши него, около шейсет и две-три години. Не говореше той, а жената: „Ходжа, ходжа, ти баща, ти майка…,“ и заразправя, че едничкият им син се вкелешил да се жени за една уж размомена. Карали се, до бой опряло и като не помогнали кавгите, дошли при мене да вържа на момчето муска, да не се жени за размомената, ами да вземе оная, дето на старите била на сърце. „Добре, казвам, ще туря душа на мъка, дано до утре да направя магията.“
Върнах се у дома, отпрах му един сън, лежах и на другия ден до мръкнало, че станах, та им вързах една муска: листче с две корански лакърдии, три косъма от котешка опашка и парче сапун. Заръчах им да му я зашият в елека и им показах една звездица: „Ей тая като залезе, ще покриете сина ви с елека и каквото искате — ще стане!“
Вързах магията, но и аз съм от севда патил, та зная, че разлъката не е лесна, и все бях нащрек: чаках да дойде лисковецът да си поиска парите, дето ми плати за муската. И наистина, един петъчен ден дойде: само че не за парите, а да ме кани на сватба — превило врат момчето да се жени за тая, дето искал баща му.
Какво бе шавнало в главата на оня поразеник — не зная, но пристанал. Баща му беше касапин и купуваше и продаваше кое бравчета, кое шилета и кози, обиграваше селата чак от Персенк до Шабаница и къде как минал, уж все на ухо — разправял какъв учен ходжа имало в Брезе. И като рече тоя сбутан народ: ха при ходжата магесник, струпаха се като овце на кърмило. Един имал таласъм у дома — да съм го пропъдел, на друг момата креела и вехнела — лек да съм намерил, мъж оставил жена си — да съм й го върнел. Чак от Скалино дойде една жена да съм й вържел муска на градината, за да не я заплавя реката.
Много идваха при мене, но най-вече болните, за лек. Ама ще кажеш: болните не се ли сърдеха, не се ли връщаха да си поискат парите, като не хване магията? Тия, дето и без магия са имали здраве — не се сърдеха, а умрелите — не се връщаха. И в корана е казано: „Ще стане това, дето е от аллаха писано“. Пък ние, ходжите, хиляда пъти сме го повторили, та знаят и неродените, че на ходжата му е работата да се моли, на аллаха — да я свърши. Ако я свърши — свърши, ако не — аллахова работа.
Та щях да съм си ходжа до гроб, ако не беше се случило, дето викат нашенци — кърт да види слънце. И какво слънце! Жулна ме не в лицето, а право в сърцето…
Асан ходжа млъкна и аз чух в полуздрача учестеното му дишане. Присегна към прозореца да го отвори и в стаята се втурна изведнъж напоената с минзухарен аромат студена свежест на раннопролетната нощ.
— Нека да ни близне хладовината — рече той. — Свикнал бях у дома винаги да спя навън. Търколя диканята под навеса, метна козяка и — готов одър. Звездите те приспиват, вятърът ти повява, пилците попяват… стига да имаш сърце за спане. А пък аз от някое време, да ти кажа, не смея да затворя очи. Затворя ли ги, и ми се явява оная сиромах-невестица от Скалино. Себерина я зовяха, а може да е била Фатмина или Сайфина — за такава работа, за каквато тя дойде, хората не си казват имената. Доведе я оная същата, дето й вързах муска да й не заплавя реката фасула. „Водя ти, кай, ей сва детище, да му вържеш една муска, да я не срещат лоши очи, ако я срещнат, да я не виждат. Можеш ли?“ „Че как да не мога — рекох. — Реката укротих, та едни очи ли ще ми се опрат? Нека са лоши, змийски ако ще да са, вържа ли муската — посестримата ти от нищо да не се бои. След два часа елате да си приберете аманета!“
Доведената започна да бърка в пазвата за пари, ама не намери. Уплаши се комай, че ги е загубила, затършува насам-натам и като се опитваше, смъкна й се покривалото и я откри… Такова нещо, агов, не се ражда под път и над път, а роди ли се — не е за хубаво. То не бе направено от кокал и месо, а от прясно мляко и трендафил. Едно издължено личице като на иконка, едни устинки — с пара разрязани, едни руси плитки, като ръката ми дебели, а очите — очите й не от тоя свят, а бисери, зачудени, сякаш в роса оплакнати. Сини ли, зелени ли бяха — не помня: да сме се гледали, докато преброиш до три, сетне пак се обибули и тръгна да излиза. Нито ми даде пари, нито й поисках.
Тръгна си, но преди да прескочи прага, кой дявол ме накара — повиках я. Не за лошо! Случвало ми се е да седя на нивата в лятна жега. От нийде вятър, нито облак, а току изведнъж — близне те от невидена страна хладинка като с езиче и… пак си е жега. Та и с мене: подпря ме един незнаен вятър от невидена страна и я повиках да отрежа свитка от косите… за магията. Защо ми беше тая свитка — не знам. Перце от облак! Издухал го вятърът, посинил небето, но перцето седи в мешинената кесия под възглавницата, попогледаш го, погалиш го и разбираш, че имало е и жега, и облак…, че не е било сън.