Събеседникът ми се закашля с остра тютюнджийска кашлица, която внезапно връхлетя и го задави. Без да става, той хлопна прозореца и някое време остана неподвижен. Почиваше си, а може би съзерцаваше… белия облак.
От двукатия дом през улицата отсреща долетяха звуци на цигулка. Някой солфежираше: „си-ла, си, ла-а-а, си, си ла-а-а“ — опипваше боязливо тоновата стълбица и не смееше да стъпи ни нагоре, ни надолу. Не бързаше и Асан ходжа. А може би — не смееше.
— Сетне, аго Асане?
— Сетне светна се и тресна аго ти Асана по̀глава — въздъхна той. — Една ли, две ли недели бяха минали, не съм ги броил, рекна се един ден в селото, че Емин Ежов от Скалино съсякъл жена си с брадва. А бях чувал от градинарката, че зовеше Себерина „Ежовице“.
Цял ден ходих като слънчасал. На другия ден нещо ме ръгна в хълбоците и се дигнах уж тръвни пчели да купувам, та право в Скалино, да разбера, да видя. И разбрах: мъжът й, двайсет и две години по-стар от нея, я заварил с любовника й в плевнята. Намерили я сетне възнак, с разцепена глава и лява ръка в пазвата. Държала муската… Надявала се да я не видят злите очи, да я не стигне брадвата.
Тъй повехна стръкчето.
И тогава, агов, излезе кърт на слънце! Излезе, огледа се и видя, че той е прегризал на повехналото стръкче корена. А господ знае едно ли стръкче е било. През ръцете ми не един и двама са минали… Минали и заминали.
Как съм се върнал в село, не помня: цепил съм през горите и скалите — все без път. Беше ме страх да ме не срещнат хора. Мислех, че ако ме срещнат, ще се юрнат подире ми с камъни: „Дръжте го тоя, дето умори женицата!“ Не знаех, че страшното не е в хората, а в мене си.
Стигнах в село изподран като листница, съсипан, пребит. Постелих си пак на диканята и легнах да спя, но тоя път сън не дойде; подпряла ме една корава буца извътре… боде. Извръщах се как ли не — и възнак, и на корем, и наляво, и надясно — търкаля се и буцата като в празно буре и ломи сърцето, та ми се доплаква: „Ако аз в кърточина съм се раждал, та не съм виждал тръндафил ли, жито ли, божури ли вехнат по дирите ми над земята, аллах не видеше ли? Защо не изви ръката ми, когато давах на невестицата гнила патерица да се подпира? Защо не ме преби с камъни? Защо не светна със светкавица да ме изгори, ако беше справедливият аллах, комуто шейсет и две години съм правил метани, та коленете ми ръб са хванали? Защо?“
Призори чак ми дойде дрямка, а с дрямката и Себерина. Поплави се, като да крепеше на главата си ябълка, спря и се наведе. Коснаха се плитките й до врата ми, пухкави, като с варак излъскани, дъхави и меки, и — в съне няма срам — посегнах да ги помилвам. Тогава там, където правата бяла пътечка на главата делеше косицата й одве, напипах… раната. Дръпнах се, но плитките й, усукани около врата ми, започнаха да ме душат. Замучах като говедо, замятах се и чак като прихлопна чутурата ми в калдъръма, дойдох на себе си. И вече не клепнах. Ни тая нощ, ни другата. Хора идваха, говореха и си отиваха, ама защо идваха и какво говореха — колкото знаеш ти, толкова и аз.
Омачка ме недосъницата и станах като помет — оная парцалената, дето нашите жени омитат фурните, — беше ми все едно жар ли ще мета или ще ме давят в кофа.
На третия ден не ме сдържа и тръгнах да викам аллаха от Бъзов камък да го питам!
Бъзов камък е високо, в гората. Побих се на средния чукар и бясно поревах да слезе, да си видим сметките. Такива думи му издумах, че ако имаше аллах, от Асан ходжа прахолинка нямаше да има. Пених се, псувах, проклинах, та и небето чак се разсърди: затрещяха гръмотевици, засвяткаха светкавици и лисна дъжд като из ведро, та изпра и калта под ноктите ми…
Там, на канарите, дочаках вечерта. Спря дъждът, изясни се небето, но аз не станах. Мислех и премислях цяла нощ, докато сутрешният яснец избистри главата ми и аз реших да се разоставим с аллаха и да се разхожда. Не исках вече да влизам в кърточината и да преяждам корен след корен за по десет лева. Не исках да си дера гласа от минарето на вятъра!
И тогава, агов, стана чудо: зашумоляха пак дърветата, пропяха пилците, огря ме слънцето сутрешно и ме тъй приспа, че отворих очи, когато две копрали му артисаха до заник.