Тая заран дойдох при мюфтията и му казах, че искам да ме уволни. И щеше да се е свършило мирно и тихо, ако брадатият не беше се развикал, че съм щял на стари години гладен да умирам, че на другия свят щели на подница да ме нажижат и още не знам какво си.
Само че и аз съм от ония биволи, дето, закачат ли оралото, не спират, ако ще, на трески да стане. Съмне ли — връщам се в село! Ще се кача на минарето и ще извикам оттам, че Асан ходжа не ще да е вече ходжа. Поврага молитвите, рамазаните и курбаните, аллахът и пророкът му! Не ща да мигам вече на слънцето и да гледам хората в пъпа!
Асан ходжа млъкна и повече не се обади. Прозорецът беше отдавна прибелял. На горния му десен квадрат вече се открояваше ябълкова гранка с пиле върху нея — едно червеношиесто пиле, което чуруликаше своята предутринна песен с такова опиянение и захлас, като че посрещаше ден първи.
Торбата
Намерих я, като преравях битпазарското съкровище на килера: обикновена торба-планинарка, от майчиния ми чеиз. Някога тя е била мека, пухкава и ярко обагрена. Сега от пух няма и следа — оленила се е до белезникавите нишки на кълчищената си основа и е ръждива като есенно листе. Една несръчно лепната отгоре й черна закърпа държи разнищената й тъкан и силом я крепи за живот. Две пъстри някога възи висят на нея, здрави и сега, но и здравата ожулени от опустялото време и годинките.
У мене тя е попаднала навярно с някакъв армаган от село — едничък спомен от попиляната бащиния и свидна като младостта. Помня я отдавна. Окачена на мулето или на майчиния гръб, тя винаги ни е придружавала из къра. На пладнина майка ми я постилаше и слагаше на нея „каквото господ дал“, най-често — ръжен хляб и някоя глава кромид. Играеха скулите по мършавото лице на баща ми, като давеше коравите залци в беззъбата си уста, и току пресягаше към бъкълчето, за да ги протъкне с водица. На торбата поднесе той прощална трапеза на кравата, която ни секвестираха. Надроби хляб и го даде на добичето — отгледано още от теленце. Когато пъдаринът я подбра, кравата се извърна и порева. Баща ми се мушна в обора и го залости. Излезе по сумрак с червени до кръв, одрани сякаш очи.
От миткането по къра торбата дъхаше на чубрица, мулешки попрег и сено. Веднъж за малко остана да се вдъхне и на риба.
Беше гроздобер. Обрахме гроздето и с вуйчовата кола го закарахме на пазар. А там не една и две, а безброй каруци киснеха в очакване търговците, а те пък чакаха да узреят… главите на гроздарите и още не пускаха цена. Шира капеше от разсъхналите се от жегата кораби. Рояци мухи облитаха смачканото грозде, а селяните мърмореха и псуваха. Замръкнахме и ние. Останахме и на другия ден, а никой не идваше „да ни заплюе барем“, както викаше баща ми.
Вечерта на втория ден той застла една рогозка на земята, прекара колата отгоре и изтърси гроздето.
— Аратлик — обърна се баща ми към съседа, изгърбен от ишиаса полчанин, пребраден с шал, — на̀ ти гроздето. Ако артиса от мухите и найдеш пазар, продай го, ако ли не — халал да ти е! — махна с ръка и шибна кравите.
— Татко бе, ами риба ще купим ли? — припомних му майчината заръка.
Не отговори. Скрипна зъбите и преглътна; сълзите ли, мъката ли — не видях… Стъмнило се беше.
Майка ми, горката, не покуси риба, а торбата си остана вмирисана на попрег и сено.
Някой ден след това баща ми въздъхна и рече:
— Няма живот при нас… Пилей се барем ти!
Когато си беше у дома, торбата седеше окачена на почернялата от старост дъбова греда под стряха. Наесен, когато се втурнеше мъглата, власинките й овлажняваха и тя настръхваше като жива. Оттам я откачих, когато напуснах бащиния дом. Сложих в нея две ръжени пити, преметнах възите през рамо и тръгнах по петите на незнайния късмет.
Тежичка беше торбата за детските ми рамена и сиджимите й се впиваха в месото, та от време на време я подигах и напипвах с благатко упование, че тя ще ми е дружинка в големия град, където майка ми викаше, че ще се затрия. Там я държах под възглавката. Вечер затворехме ли магазина и си лягах, измъквах я и заравях муцуната си в нея — частица от моето прокудено детство. Мигом изчезваха неясните очертания на прогнилия таван, заглъхваше градската шумотевица и магическият дъх на чубрица ме пренасяше в омилелия ми бащин дом, та забравях чирашкото тегло.
На теглото утраях… не се затрих, но торбата за малко не пропадна. Напипала я беше чорбаджийката и с нея беше боядисвала печката. Когато, разтреперан от яд, си я поисках, погледна ме тъй, като че с поглед искаше да ме устрели: