— Гледай го ти, парцаланкото… На̀! — запрати я тя в огъня, но аз я грабнах, преди да я лизне пламъкът на отворената печка. На едно място само прегоря, където е сега черната й закърпа. През нощта станах, преди да се е зазорило, свих кълчищеното чердже, мушнах торбата под мишница и напуснах проклетия търговски дом и града „завинаги“, както си мислех тогава.
„Завинаги!“ — зазвъня зефирът в ушите ми, когато се намерих сред полето по пътя за родното ми село. „Завинаги!“ — пригласяха и птиците в тая чудесна майска утрин, напоена с аромата на цъфнали череши. „Завинаги, завинаги!“ — отпарах с боси табани в прахта, а очите ми гледаха златисто поръбените от зората върхове на родната планина, която ме чакаше с разтворени обятия.
Планината… може би, но не и своите.
Влязох у дома малко преди обед откъм задния двор. Видях баща ми, че дялкаше нещо около свинската кочина. Видях и майка ми, която му помагаше. Видя ме и той и както бе замахнал с теслата, така си и остана. Миг, два, а после се наведе пак и продължи да чука, сякаш не беше ме познал. Извърна се и майка ми и стана поривисто, но той я дръпна за рамото:
— Държи мари!… Какво ще го зяпаш — напечелил се е.
Веждите му се бяха здравата захапали: надал се беше, горкият, че мене поне бе отървал от селяшкото тегло, а ето че аз се връщах…
Заглъхна песента, що звънеше в ушите ми, и замълачаха птиците. Скърших врат и подминах като чужд. Оставих вързопа в къщи и излезнах навън: бащиният покрив ме не приласкаваше, а прихлупваше.
Пилях се до вечерта. Върнах се и седнахме да вечеряме — помня като сега — кисело зеле с боб, което най-обичах. Баща ми не гледаше вече така страшно, а майка ме канеше с любимите крайщници. Канех се вече да им разкажа защо си бях дошъл, когато изскърца дворната врата и един мъжки глас повика баща ми. Той изтърси трохите от скута и излезе.
— Влез де! — чух го да кани.
— Няма защо да влизам — долових същия глас, приглушен и като че смутен, — не съм за добро дошъл… Нося ти хабер от Кольовия чорбаджия. Видя ме днеска на пазара и заръча да ти кажа… — Непознатият сниши глас и другото не чух. Лошо предчувствие ме сряза и залъкът се стопчи на гърлото ми.
Подът изскърца и с крайчеца на окото забелязах бащиния ми навущек до моето коляно. В очите на майка ми пламна тревога. Дигнах очи: баща ми се бе изправил с палци на пояса. Власинките на съдраната му долама потреперваха, сякаш ей сегичка гърдите му щяха да се пръснат. А лицето му… не беше лице, а глина — мокрена от проливен дъжд, изсушена от вятъра и излющена от слънчевия пек.
— Парите!… — пошавнаха застрашително мустаките. — Па-ри-те, проклетнико, дето си откраднал… петтястотин — друсна ме той за раменете.
— Пари… пари не съм краднал — запелтечих аз, зашеметен от бурята на бащиния гняв, затреперил като листо в ръцете му.
— Не си, а?… — отстъпи той крачка, две, стрелна изведнъж разтрепераната си брада и ме заплю: — Хайдутин с хайдутина… аз тебе… — той замахна, като да гребне въздух, но лицето му се изкриви и отстъпи, та се облегна на стената опипом. Олюля се, но майка ми го подкрепи и той седна пред оджака — изгърбен, обхванал с длани главата си, която страшно го заболяваше в такива пристъпи на гняв.
— Боже, боже-е-е-е, тия ли срамоти ни дойдоха на глава, това ли бяхме живи да дочакаме! — засуети се майка ми плачешком, спарушена и дребна, с подплашени очи.
Бях изтръпнал и не усещах къде съм. Опомни ме болка в ръката; наистина беше от лъжицата, която несъзнателно стисках. Хвърлих я на софрата и излязох, но майка ми ме настигна и започна да ме увещава:
— Кажи си, мами, ако си ги взел, че утре джандари щели да те заберат… Оплакал се е чорбаджият ти. Кажи си…
— Не съм ма, казах ви!… Стотинка не съм побарал.
— Ако е тъй, върви да се сприкажете с човека… Хляба си му ял! — добави с такъв глас, че аз разбрах: не ми вярваше и тя.
Откачих торбата от гредата, където я бях оставил, и хукнах по стъпалата навън.
— Чакай бре, дете-е-е-е! — долетя гласът й, но аз скърших през градината напреко и той заглъхна в шумотевицата на дерето.
Прецапах го и се озовах на пътя, по който с такава радост си бях дошъл. Огледах се — тъмно… тихо. Само едно щурче се обаждаше наблизо и стържеше с трионче сякаш през сърцето ми, откъдето кипеше кръв. И гласът на майка ми: „Да се сприкажеш с човека… хляба му си ял!“… Бай Илия, дето ме учеше да завъртам топуза на децимала, за да мамя селяните пазарджии! Бай Илия, дето ме караше да събирам книжки от нужниците на близкия хан за подпалване печката, а имаше два колониала и една маза! Той беше „човекът“!… Бай Илия… Метнах торбата на рамо и заслизах, а спомените от чиракуването ми у тоя бай Илия се занизаха в мисълта ми, пресни още и… мъчителни.