Беше един есенен ден, наскоро след като се бях условил в дюкяна му. Току-що се бях върнал от мелницата, където носех празни чували, и влязох в магазина. Бай Илия се изправи насреща, повтренчи се и приближи: нашишкавял, около четиридесетгодишен, с двойна брадица и сиво-зелени очи като на невестулка. Никога няма да забравя тези очи! Те плуваха в зехтин, когато следеше с поглед госпожите, които почукваха с токчета по тротоара, можеха да играят на чекръг, когато хамалите изнасяха стока от магазина, усмихваха се на клиентите и обещаваха, ласкаеха и се усмихваха, но… понякога се окръгляха и вкоравяваха, зеленикавите нишки се изгубваха и те потъмняваха като у хищник. С такива очи ме срещна бай Илия още на прага.
— Я ела! — потегли ме той към прозореца, вторачи се в лицето ми и пресегна с малкия пръст. Мазна около устата ми и поднесе една трошица, за да я видя: — Какво е това?
— Това е от мушмули — отговорих аз и ушите ми пламнаха, — дадоха ми ги.
Наистина на връщане за магазина аз се бях зазяпал в една сергия с мушмули. Старият очилатко, дето ги продаваше, разбрал, че нямам пари, грабна с шепа от тях и ми ги подаде, пък аз побързах да ги излапам. Но ето че една издайническа трошица беше останала.
— Дадоха ти ги… Милият!… — Устната му се повдигна в единия край, та оголи белите му вълчи зъби в една зловеща усмивка, замахна и аз политнах от плесницата в купчината газени тенекии.
— Не са ти ги дали, а си ги купил, мръснико, с пари от чекмеджето. Станал си ми ортак на кесията… Върви да видим кой е този благодетел, дето раздава мушмулите без пари. — И ме помъкна към сергията.
По-сетне разбра кое как е, но не се и сконфузи.
— Нищо — успокои ме той, — все едно, получил си шамарите в аванс. Сега ако не си, утре можеш и да откраднеш… щом ти се дояли мушмули.
Такъв човек беше бай Илия — товареше ме с чували, учеше ме как да мамя с кантара, как да събирам хартишките за подпалки и ме държеше под око. Но това не беше всичко. Най-лошото идваше, когато затворехме вечер магазина и той се пращаше в апартамента на жена си кака Мара — Салцата, както й се подиграваха комшийките. Колкото бай Илия беше пълен, толкова тя — мършава и току диплеше корсети въз корсети, за да поналее снагата й. Така се мажеше с червила и мазила, че ставаше за присмех дори на простоватия бай Гоно, зарзаватчията, който й се подиграваше в лицето:
— Маро, Маро-о-о, каква си ми за хубост и приказ, чувай се да не та лизне мъжа ти, че си ойде мърцина тужаринът — отровен от мазилката ти.
Злобата беше изсушила и лицето, и сърцето на тая родовита чорбаджийка от коляното на Грозлековци, дала състояние на мъжа си, без нищичко да вземе, и цялата си омраза и разочарование от света тя насищаше с мене. Караше ме да лазя под кревата, за да обирам мръсотиите на котката, с която спеше и ядеше; да търкам дъските с червена керемида; да цепя дърва и нося въглища; да тупам килимите и лъскам печките, а когато нямаше какво — да вися прав до мивката, докато тя бродираше вечно незавършения гоблен, и да чакам бай Илия, за да му лъсна обувките за утринта.
Чистех… лъсках… В гърдите ми понякога вреше и кипеше, но си припомнях сухата кашлица на баща ми, която съдираше прогнилата му гръд, и се снишавах, по-нисък от тревата.
Баща ми… Мярна се отново брадясалото му лице и гласът му прогърмя отново в ушите ми: „Парите!“
Блъснаха ме сякаш в гърдите и сетих, че се задъхвам. „Парите!…“ Тези петстотин лева, които ме виняха, че съм откраднал. Ако бяха наистина откраднати, кой ги бе откраднал и откъде? Едва ли някой щеше да разбива касата за петстотин лева. Не можеше да се вземат и от чекмеджето на тезгяха, защото аз добре си спомнях, че вечерта — последната вечер в магазина — бай Илия направи сбор в дневника, където записвахме дневната продажба, тегли черта и с химически молив записа „джирото“. След това, както си имаше заведен ред, преброи до стотинка парите, записа и тая цифра под „джирото“. Така правеше той ежедневния контрол на касата, който показа този ден разлика от шест лева. Спомних си тази цифра, защото бай Илия дълго се чеса с опакото на молива, докато се сети, че ги бе дал на боклукчията, за да изнесе разваленото зеле от зимника. Парите от чекмеджето той прибра в касата. Тогава кой и откъде бе откраднал петстотин лева?… Имаше ли наистина кражба, или… чорбаджията искаше просто да ме върне, за да си разчисти сметката?