След дълго размишление реших, че всичко беше само една заплаха. Макар че — както по-сетне узнах — в тая минута аз съм бил твърде далече от истината, поуспокоих се и сърцето ми се отпусна. Челото ми само гореше, макар че нощта бе хладна — звездна майска нощ, напоена с миризмата на млада шумица, дъбова. И тиха. Две клопотарчета само се обаждаха откъм Широка поляна, където излизаше селският добитък на пролетна паша, и като че се препираха. Едното, одрезгавяло сякаш от хладовината, се обаждаше по-изрядко, като кашличав старец, а другото — мелодично детско гласче — ситнеше подире му.
Обърнах се назад: селото бе притихнало, налегнато от мрак. Едно само газениче бе останало да се дави в тъмнината и то единствено ми трепкаше: „Сбогом, сбогом“…
— Сбогом… тоя път завинаги!
Преспах в една изоставена тухларна край града. Събудих се по изгрев слънце от градската шумотевица. Заедно с неспирното бучене на паважния грохот плиснаха в сърцето ми ледени вълни и аз изтръпнах от смътна тревога за онова, което ме очакваше през тоя ден.
Стегнах се и тръгнах. Колкото наближавах до магазина, тревогата ми се засилваше. Ето още една пресечка и пред очите ми се показа зеленясалата фирма „Шитлеков — бакалия и колониал“. Ролетките бяха дигнати. Тротоарът — непреметен. Вътре се мярна дочената престилка на бай Илия, който нареждаше някакви сапуни на витрината, но не влязох. Не влязох, а застанах с разтуптяно сърце и торба под мишница на тротоара. Сянката ми падна на витрината, бай Илия ме видя и се изправи.
— Охо-о! — Остави сапуните и без да ме изпуска от очи, като си потриваше ръцете в престилката, застана до вратата. Лицето му беше пепеляво като наплискано с луга.
— Влез де! — Гласът му беше спокоен, почти ласкав, но в едното ъгълче устната му леко потрепваше. Уплаши ме тая тръпка и не влязох.
— Добре-е-е — сниза ме той с очи, върна се при телефона и завъртя: — Ало-о, дай пети участък… Здрасти, Каров — Шитлека… Шитлека бе. Слушай, крадецът е тука, прати да го вземат!… Да, да… при мене… росен, росен… аха-а. Хайде, цветя и рози!
Тракна вилката и бай Илия, с лениви крачки отново се върна на витрината и продължи да реди сапуна, като си подсвирваше с уста. Стори ми се всичко като сън, но не… не беше сън! Сипаничавият бай Гоно редеше насреща пресните марули в количката и тананикаше неговата си „Калугерице, майчице“. Витко вестникарчето излетя от Пеевата кръчма със сутрешните вестници и гласът му звънна над чаршията: „Зора“, „Утро-о-о-о-о“. Файтонът на Девети полк изтрополи по паважа с дебеловратия като биче полковник. Той бе кръстосал лустросани ботушки, сложил бе едната ръка върху ефеса на сабята, а с другата отдаваше чест на докторицата, кацнала по пеньоар на срещния балкон. Небето се синееше, а куполът на „Иван Рилски“… Куполът изведнъж се превъртя и сетих тъп удар в тила. Политнах, но две яки ръце ме грабнаха през кръста. Лъхна ме миризма на гранясало олио и ме жегна зад ухото нечие дихание. Не успях да извикам, а беше и късно, бай Илия ме тръшна в задното отделение на магазина и връхлетя. Мярнах лицето му за миг — побледняло, изкривено от ярост, а след това… чували, сандъци, тенекии… стени, всичко заигра. Опитах да се вдигна, но той се хвърли с цялата си тежест и ме смаза. Понечих да извикам, но той стъпи на устата ми. Съгледах за миг рунтавясалите му пищяли и ме лъхна тежка миризма на потен крак. Нещо настръхна у мене. Отскубнах се от ритниците и юмруците, които валяха като градушка, и докопах едно съборено на земята шило. По-пъргав от него, изправих се, преди отново да ме връхлети, и замахнах… Дали шилото, или нещо в погледа ми го изплаши, не зная, но побеснелият бай Илия се стъписа и разпери ръце. Веждите му счупиха равната си линия и заотстъпва:
— К-коле… ч-ч-акай… — Обърна се изведнъж и удари навън: — Помо-о-о-ощ!…
На вратата още се сблъска с полицая. Зад полицая видях сипаничавото лице на чичо Гоно, който беше зарязал зарзавата. Бишнах шилцето зад гърба и се наведох да прибера торбата, която се търкаляше на пода смачкана. Нещо ми захладня зад ушите, попипах — кръв. Зарзаватчията приближи, извади пешкирчето и започна да я бърше:
— Халосал те е тужаринът… с клинците, ама и ти го накара да побелее като скопен пръч — пошепна ми той на ухото, докато бай Илия се разправяше с полицая:
— Насмалко да ме джасне… тая гнида селяшка, запиши!
— А ти него от тротоара дето грабна като вихрушка? И това запиши! Сам видях — обърна се сипаничавият към полицая, но той махна с ръка: