Той очуква лулето си на бурето, дето се е подпрял, мушва го в пояса, похваща излеко единия, че другия мустак и подема с грапавия си простинал малко глас:
— Тъй се викаше дъщеричката на дедовия ти побратим — Кара Асан от Лясково… долу, що е махалицата, в Крива ряка… Помня го от времето, когато ходех с баща си на кираджилък, както ти ходиш с мене. Тоя край тогава беше турски, та минехме ли тъдява, не смеехме да преспиваме на открито, а се отбивахме все у Карата в Лясково. Едър един българомохамеданин беше тоя бащин аратлик, за навуща само му вървяха десет лакти шаяк… На лице — барачест и страшен, но имаше добро сърце, много се обичаха с баща ми и често се приглеждаха с армаганец. Карата му даваше от време на време я пърчова кожа за постилане, я катранец, а баща ми му носеше барут за шишането и сачми за авджилъка. Разбираха си от приказката, пък и на ракийца се спогаждаха. Докато си подаваха един другиму павурчето и мъгляха тютюня в едната одая, ние с внучката му Айшинка си играехме в другата. Много ми се радваше тя, Айше, когато й гостувах. Затъжена беше за дружинка, че в дома на дяда си те бяха двамката. Баща й от години караше аскерлък в Анадола, пък майка й се беше поминала още като я родила, та Айшето бозаяла от коза, докато подрасне… Невем затова и личицето й беше като пресник, а косите й — черни, като в катран оваляни, и дълги чак до кръстчето. На това личице беше отвъртяла едни теменужени очета — думица не ти е продумала, а всичко й разбираш… Десетина годинки не зная дали имаше, а въртеше цялата къща… Дробеше ми кисело мляко, пълнеше ми джобовете с лешници, въртеше се на пета около мене и да имаше как да си постелеше косиците — за да легна, а трепушките й, нанизани на шапчето, звънтяха ли, звънтяха като зилове.
Веднъж рекох и аз нещо да й дам, та седнах и пробих с нажежена губерка шепа лешници и ги нанизах на огърле. Светнаха очите й, като да бях изсипал в скута й наниз от жълтици, но видя как си бях избол ръцете с губерката, помръкна изведнъж, грабна ръцете ми в своите и докато се извия да побягна — опари ги с устицата си… Това ни беше за последно… На другата пролет, когато минахме през Лясково, Айшинка я вече нямаше…
… Чичо ми Гатьо сбута главните. Разлетяха се искрици, сплетоха се синкави пламъчета с червени езичета и ни огряха. Стълпените край нас борики сякаш се стъписаха, а баирите станаха още по-далечни и се стопиха в нощта. Обади се отнякъде улулица и млъкна. Вперил очи, аз чаках с пробудена смътна тревога в душата.
— Ама какво е станало бе, чичо? Захвани отпърво — примолвам му се, изгубил всякакво желание за сън.
Чичо се примъква по-близо до огъня, вади лулата и започва отново да я тъпче.
— На това плетиво, детко, тогава дето се наплете, подръпна ли началото, не зная къде ще му излезе краят, но щом питаш — да ти кажа. Всичко дойде от тая опустяла краста на Карата по авджилъка. Отишъл той край един овес да чака на пусия мечка. Дошла мечката, пукнал й той, ревнала рунтавелата й улот-полет — шумнала се в гъсталаците. Подире й Карата. Той си знае къде се е провирал по тъмното, докато едни клоне го престъргали по кожата на гърбината. Уж мъничко само го одраскали, пък едвам си докуцал до дома. Не минало неделя — повлякъл левия крак, а до втората, не можел вече да го поклати. Баяли му врачки, записвали му ходжи, мазали го с какви ли не илачи — нищо не помагало. За едното чудо тоя планина човек осакатял. Нито мечките вече можел да гони, нито да сее, нито да оре. Подучил го тогава някой да се примоли на агата в Лясково — Амидаа, барем сина му да върне от аскера, от далечните чумави места, да зарадва и сирачето — Айше.
Тоя изедник Амидаа имал неброена стока, играел си с пари, а с агите по-нагоре бил като гърне и коприва. Чуела му се думата по войнишките работи, но сърцето му не било сърце, а ключе.
— Ако сториш една работа и за мене, белким видя нещо и за твоя син — рекъл той на Кара Хасана, когато докуцал на патерица да му се помоли. — Искам от тебе да ми отвъртиш едно пасище за моите билюци в гората, но да е край селото… наблизо.
— Амидаа, ръцете ми чибука не държат, а ти…
— Трай де! — свъсил вежди Амидаа. — За тая работа тамам ти е потребен един чибук и две-три сухи хвойни. Другото пламъците сами ще свършат… Ще се отвори тогава мегдан и за моите овце — погладил той рижата си брадица и вперил очи в сакатия.
— Грехота е бе, ага — слисал се бащиният аратлик, — та нали гората е селска?… Научат ли сиромасите, ще ме пречукат.
— Рини се оттука бе, кюлхане с кюлхането! — викнал делибашевият. — Мене могат да пречукат ако я запаля, ама тебе, сакатия, няма да побарат. Пък и да не беше гората селска, нямаше да викам тебе да я палиш, ами щеше да си я запаля сам.