Изтръпнал Кара Хасан от тая работа дотам, че на връщане усетил как подминал дома. Опомнил се чак когато го лъхнал студеният вятър край селото. Оттам нагоре започвала гората, дето искал Амидаа да я запали — една гора за чудо и за приказ. Минавали сме я често с баща ми, когато се връщахме от горните села. Вървим и си приказваме, приказваме и вървим… свършват ни се приказките, кратят се и силиците, а гората се не свършва: сплели се ония клоне над главите ни, не се види пладнина ли е или заник, та баща ми току ме сръга: „Детко, я се въздърпай, татовото, на някоя борика, да видиш докъде се е извървяло слънцето!“ А гласът му кънти, като да е надянал гърне на главата си. Спрем ли някъде да си починат катърите, извъртят един оглавник мегдан и се издуят… — такава паша. А дивеч… дивеч имаше дотам, че дивите котки ловяха питомните по таваните, та се беше навъдила една зверовита порода, де що имаше по селата кокошки и петли, бяха ги издавили…
В тая гора бил пораснал и дядовият ти побратим — Кара Хасан: за бръстина на овцете, за дърва, за малини и къпини — все в нея. Нея обигравал той за белки, за мечки и зайци, а познавал всяка хралупа и всяка пътечка. Обичал гората и сърцето му не давало да я запали. Месец, два минали, наближило Илинден, а той все не се решавал да уйдиса на Амидаа, но свършил колкото имали в хамбара житце и започнали да нагъват с Айшето коприва и картофи. Изтъняла й шията на малката, а личицето колкото било бяло, още пребеляло. А Карата не умеел да проси. По цели нощи скърцал одърът под него и блещукал чибукът му в тъмното. Мислел той и размислял, докато една вечер захапал чибука, побарал патерицата и хлопнал вратнята зад себе си… През нощта гората пламнала…
Заспалите лясковци разбрали по заревото, че има пожар. Пропукали пушки, емнало се цяло село да гаси, но огнените кълбуци се преваряли вече нагоре по стърнището. Изпръхналата от жегата гора запукала и се затресла. От сухата постеля по земята огънят пролазил и се пренесъл по кастрените за бръстина борняви дървета, а оттам се прихванала и цялата гора от реката нагоре, чак до високото било, дето минава цар Костадиновият калдъръм. Станало светло като ден. Селяните се щуркали край пожара: жените чупели ръце, мъжете псували, но нищо не помогнало. До призори изгоряло цялото стране. Олизал всичко огънят, до шумка, но прегорелите стебла останали да стърчат от край до край, побити като главни, почернели, страшни. Над тях кръжели и писукали птиците от изгорените гнезда. Катеричета, зайчета, сърнета, де що имало дребна живинка по леговища и хралупи — стопили се в огъня и останали да се белеят в пепелта само костиците им.
Изповядал се Кара Хасан после на баща ми:
— За гората, аратлик, жалих и не жалих, но за тия пилци ми беше жално до немай-къде. Хелем пък една: светнала се беше в жарта да брани рожбиците си тая майчица, опърлила крилцата си и там останала в пепелта. Още пърхаше, когато я намерих, и зееше с кълвунчето. Взех водица да й капна, белким се посъживи, пък тя — капнах ли, потрепера с крилцата… свърши. Рекох си тогава: „Лошо стори, Кара Асане-е… горко ти! Хайде барем дано Айшинка на баща се порадва, пък мене — кучета ме яли.“
Горкият побратим на деда ти: едвам ли ще да се е надал, че толкова скоро ще го притисне лошото. По Илинден станал пожарът, а то връхлетяло около Богородица.
На тоя ден до пладне припичало. Айшето отишла надолу по реката да попасе козицата по градинските синори, а дядо й седнал на двора да подкърпи един комшийски самар: това поработвал той, откак осакатял. По едно време станало душно и му се додрямало, та се поизлегнал и заспал. Спал, каквото спал, докато треснала гръмотевица и го събудила. Погледнал Карата и що да види: вятърът надувал едно тъмно облачище откъм заник. Замрачило се изведнъж небето, засвяткали светкавици, затрещели гръмотевиците и покапал дъжд. Засуетили се по улиците бабички да привикват децата, досетил се Карата за неговото и грабнал патериците да върви надолу да го прибере. Дъждът учестял. Гръмотевиците като че издънили небето, та започнал да се излива като из ведро. Текнали мътни вади по ожулените рътлини и се изсипали като по фуния в дълбокото дере, че нямало вече ни шумка, ни корен да ги спре. От селото се чувал тътен, като да събарял някой канарите на Персенк и от дерето блювнали в Крива ряка на талази, на талази три човешки боя пепел и вода, свила вършето на върбите и се емнала през градините, разпенена и бясна…
Спрял се Кара Асан на пътеката и се развикал: