— Айшинко-о-о! — а сам не чувал гласа си от гръмотевиците и грохота на пороя, що дънел пущинаците. А водата все повече прииждала, докачила Кара Асана и насмалко да го повлече, но смогнал да се примъкне на лакти и колене, вцепил се о една брежна канара и там останал. Вряла мътилката край него, обливала го с пепел и пясък, мятали се талазите, докато утихнал вятърът и прекапчил дъждът. До вечерта и реката се прибрала в старото си корито. Дошли тогава селяни да приберат попиления добитък, помогнали на Кара Асана да слезе от канарата и го завели дома. Цяла нощ висял мокър и изтръпнал старецът на дворната порта, дано си дойде Айшето. Дочакал зората, дочакал и изгрева, а най-сетне и нея… товарена напреки на един каракачански кон, посиняла, мъртва, с ройнати по самара косици… Намерили я били каракачаните надолу по брега на Руча ряка, засукана в една подмола, вкочанясала.
До вечерта и през цялата нощ Карата седял край нея като вдървен. Ни викал, ни плакал, ни мигал с очи. Потраквало само чейнето му като на трескав, а власината му за едната само нощ побеляла до косъм. Разшавал се чак тогава, когато комшийските жени приготвили утринта жертвата за погребение. Щом я дигнали и понесли, той им се препречил и кимнал нагоре към Пърженаците:
— Нататък, комшулар!… — и закуцал подире им. След него — цяло село, да съпроводи жертвата и види какво е наумил да стори Кара Асан.
Вървели, вървели, докато стигнали глухите камъни. Там пътеката се провира между две канари; а сетне се дипли нагоре за опожарения балкан. Спрели на това място и там между канарите ги накарал Кара Асан да изровят гробчето на Айше. Щом я заровили, изправил се и рекъл:
— Който прекрачи тоя гроб, черен да стане като тия главни по странѐто! — кимнал към овъглените борики. — Я подпалих гората, е-е-е-й, хора… Сам отвързах ламята, дето приживе ма закопа, и мене са пада пак да я вържа — врекъл се той и зачаткал с патерицата по камъка за към село.
… И зачувал Кара Асан Пърженаците край Лясково от хора и от жива стока. Направил си там колиба и подпрял шишането зад вратата… ако се мярнат овчарите на Амидаа. Негов Метко не се върнал от аскера; скапала го треската в оная чумава земя, но селяните не оставили стареца — приглеждали го, кое с картофки, кое с брашънце, а той карал дечицата им да му събират шишарки от гората, сушел ги на слънце и събирал в една рогозка семенцата, та засявал Пърженаците. Той сеел на шепи, а вятърът на облаци разпилявал тия крилатки по цялото стране, та скоро край прегорелите борики пораснал младеняк — буен и гъст младеняк, който спушил зяпналите деретини. А гробчето никой не посмявал да прекрачи, да мине по пътеката и поломи фиданките с паша или копито… Тъй се очувал тоя, гъстият борикаш, дето сега му викат „Айшовица“, за да напомня всекиму, кой как мине и подмине, за греха на дядовия ти побратим от Лясково — Кара Асана, и за горката Айше.
Караборунският Зевс
— Лошо е да си професионален ренегат — въздъхна моят спътник, чернобрад, около тридесет и пет годишен мъж. После той събра полите на зелената си шуба и докато влакът летеше в тъмната нощ, а сугращицата барабанеше по заледения прозорец на купето, продължи да разказва с топъл гръден бас.
— Лошо е например да си агроном и да фабрикуваш компоти или — не дай боже — да си лесовъд като мене, а да правиш налъми. Зная, че така говорят понякога и хора, които не са помирисали ни гора, ни поле, но с мене случаят е друг: аз вдишвах седем години и вонята, и аромата на гората и мога да кажа, че особено в началото вонята беше повечко. Може би затова, че направо от университета попаднах в най-големия родопски пущинак. Аз съм от полските села, бях виждал гора, но се оказа, че едно е да си я виждал туристически или с учебна цел, а друго — да те задънят на участък двайсетина километра от най-близката помашка махала.
В началото не можех да понасям дима на газената лампа и вкуса на варените картофи, с които всяка вечер ме хранеха горските. Будеше ме нощем и скърцането на дървената хижичка, щом я забрулеше вятърът, стрясках се от нощните крясъци на улулицата, а на това отгоре — през вечер трябваше да залагаме пусия за контрабандисти — стари вълци, които дебнеха, за да отхапят от кожуха на гората. Дотам се бях разочаровал от лесовъдството, че обмислях вече как да се измъкна от този пущинак. И навярно щях да го направя, преди да съм „годинясал“, както се подбиваха горските, ако не бях извършил една грешка.
Трябваше да набележа за отсичане 500 — 600 кубика от една смърчова гора по северозападния стръмен склон на едно от многото била, които пресичат местността в тази част на Родопите. Беше рано пролетта и снегът още не се беше стопил по височините, та се поизмокрих. Искаше ми се по-скоро да се върна в топлата хижичка. Позавъртях се кое-как с чукчето, маркирах от по-едрите и престарели дървета и си тръгнах. Не се огледах, не видях откъде започнах и къде спрях. След мене секачите започнаха да повалят. Мина някое време и един ден горският надзирател, който завеждаше сечището, доприпка: „Свърши се — кай, — другарю лесничей, отиде Караборун… помете го вятърът“. Плюх си на петите, отидох там и що да видя: гробища!… Без да съобразя в коя посока бие страшният за онези места северозападен вятър — „сърбинът“, както го наричат, — бях отбелязал за отсичане тъкмо ония стари крайни дървета, които защищаваха гората по целия склон. Вмъкнал се веднъж в насаждението по пътя, който аз му бях открил, „сърбинът“ със страшна сила се беше развъртял, изкъртил бе стотици дървета, докато една гъста група брадати смърчове го бяха препънали и спрели опустошението… А три години бях изучавал теория на сечите: как с помощта на лесовъдската наука сечта от синоним на унищожение може да се превърне в синоним на възобновление.