След този случай за бягство не можеше и да се мисли. Заръкавих се да поправя опустошението. Разчистих повалените дървета, а след това наредих хубаво да се разрови почвата.
Другата есен на това място поникна сгъстен като четка смърчов самосев, превърна се в младиняк и след година-две запуши провъртяната от вятъра дупка.
Междувременно аз трябваше да извеждам сечи и в други насаждения, само че преди да ударя брадвата, вече девет пъти се обръщах да „помириша“ посоката на вятъра, да узная откъде обича да връхлита „дърволомът“, за да проникне в зелената крепост на смърчовете. Малко по малко започнах да проумявам, че гората не е „съвкупност от дървета върху единица площ“, както гласеше школската формула, а един безкрайно разнообразен и интересен свят със свои сблъсъци и драми, свързан в биологическо единство с вятъра и слънцето. Един суров и първобитен свят, в който микробът на плесента играе еднаква роля с дърволома.
За щастие този свят се върти около една вековечна ос — слънчевия лъч. И той е ключът на всички сблъсъци и драми. Дори неплодните, подивели под вековна горска сянка почви могат да се опитомят с помощта на слънчевия лъч. Мъничко светлина и топлина са достатъчни, за да обърнат сложния химизъм на тези почви в благоприятна посока, и те стават годни да захранят попадналите върху тях горски семена.
Това беше сладка работа. Сладка и… мъчна, защото за възстановяването на гората трябваше да се боря едва ли не с всичките природни стихии: с вятъра и сушата, със студа и преспите, с гъбните и насекомни вредители. По-важно е друго: тази борба ме увлече.
Оттук нататък газеничето, варените картофи и самотията вече загубиха значение. За първи път аз почувствувах у себе си нещо от митичното могъщество на Зевса, на въоръжения с науката човек. Кой дявол ме караше да споделя веднъж тази мисъл с моя окръжен началник. Тая трътлеста канцеларска мишка не ме разбра и ме взе на подбив: „Гледай го ти караборунския Зевс!… — удари той да се смее през глава. — Дано — кай — съвсем не излетиш в небесата, докато те преместим от тоя пущинак“.
Не мина месец, „изтеглиха“ ме в окръжното управление и ме тикнаха в плановия отдел — референт. Подърпах се, протестирах, но началството прояви характер и останах.
Така свърши „Зевсовият период“ в моята работа и започнах службата. Губи-време е да разказвам за нея. Ще спомена само, че при една кадрова комбинация попаднах в София — пак референт, но в „Труд и норми“. Смятах, че тука ще векувам, но животът ме опроверга. Станаха ланските съкращения в апарата на управлението и аз трябваше отново да се върна в провинцията. Междувременно бях се вече оженил и отседнал в София и не ми се щеше да хласкам отново гардероба насам-нататък, нито да се разделям с жена си. На всичко отгоре точно по това време срещнах един свой земляк — председател на трудово-производителна кооперация за налъми. Като разбра на какъв огън се пека, предложи ми да остана технолог при тях. Така се озовах в кооперация „Налъм“, уж технолог, а покрай това — калкулант, плановик, търговски пътник… зарових се в една бумажна работа — краят й не се виждаше.
Зиме или пролет, лято или есен — все в канцеларията; една кошарка от разкрач и половина. Гледам небето през оплютия от мухите прозорец и все ми се чини, че се кани да вали, че на земята е настъпила вечна есен. А и настроението — есенно. И как да не е есенно, като пролетта усещам само когато цъфне джанката в двора на кооперацията. Такава пролет с една джанка не пълни душа, когато си я усещал в цъфтежа на милиарди клончета, в песента на пойните птици — в бездънната синева на родопското небе.