Какво е казало докторчето на жена ми — не зная. На вечерята по този въпрос не говорихме. Стъмни се и легнахме. Полежахме… помълчахме. По едно време тя въздъхна, извърна се към мене и се усмихна през сълзи:
— Жуци (от Жельо, та Жуци)… пак ми замириса на борина…
Събеседникът ми замълча, навярно за да спре мисълта си на нещо много свидно. Вагоните се полюляваха ритмично и поскърцваха на завоите. Спирачките застъргаха — наближавахме гара. От прозореца на купето струеше виелица.
— Гара Кричи-и-м — разнесе се предупредителният глас на кондуктора.
Спътникът ми стана и засваля раницата. Беше в ботуши и брич със зелени кантове.
— А сега… накъде? — станах и аз да се сбогуваме.
— Сега — нагоре! Да си огледам местослуженето. Да има и някоя махалица наблизо, за жената… Да не забравя даскалъка. — Очите му се усмихнаха, умни, сиво-зелени очи, събрали виделината на утрото. На перона той се обърна и дигна ръка за поздрав: под разкопчаната шуба блесна сърмената емблема от дъбови листа.
След малко зеленото перце на шапката му заплава между навалицата, докато се изгуби от очите ми.
Писмо от пущинаците
Благодаря ти, приятелю, че не си ме забравил. Писмото ти дойде малко оръфано, но все пак цяло: не му е било лесно да долети в тоя „пущинак“, както ти назоваваш рилските гори. Четох го, препрочетох и да ти призная, смях се тъй, както рядко съм се смял. Питаш ме какво работя като лесоинженер, когато не сека гората, как прекарвам времето си без общество и културни занимания, без премиерите на Музикалния театър и на края — о-о, горко ми — желаеш моето скорошно завръщане в града…
Да се връщам в София нямам намерение, затова слушай да ти разкажа за моето „общество“, за горския „театър“ и новите ми познайници от зеления български лес.
Най-интересен от тези познайници е, струва ми се, клекът. Ако си ходил някога на Рила планина, виждал си навярно тоя храст да лази по стръмните рилски съсипища на зелени тумби, които гонят високите канаристи зъбери. Малцина познават тази драка в семейството на иглолистните, но и тези, които я познават, не я обичат: ловците затова, че укрива ранения дивеч, а планинарите — че ги препъва и дращи. Проклинах го и аз, когато се заплетох в гъсталаците му някъде под рилските езера, но тоя непретенциозен храст ми показа само с едно обикновено коренче, което бе цепнало цяла канара, колко е велико неговото дело в природата: с милиарди корени през хилядолетията, с безкрайно търпение и удивителна сила той беше ломил скалите и стривал камъните, размесвал ги бе с окапалите иглици и направил на почва. А знаеш ли какво значи почва: това е „арената на живота“, основа за икономиката и културата. Затова минеш ли през клекови гъсталаци, видиш ли тези настъпателни авангарди на живота в пределите на пустинята, спри се и свали шапка на горския пионер и победител на канарите — клека.
Себеотрицанието на клека, приятелю, е равно само на героизма на белокората бреза. Несправедливо съчинителите на шлагери я употребяват за декор на сантиментални любовни драми; горската красавица — брезата — е символ и възвишена емблема на саможертвата.
Пламне, да речем, огън в гората, случва се да се превърне в пожар и… ето ти пепелище, незаета територия в растителния мир, около която закипява борба: кой да я засели? Връхлетяват първи със своите шипести семена нахалните представители на войнственото племе на бурените и успяват да превземат терена, ако по талазите на вятъра гората не изпрати семенцата на своята кавалерия — брезите. Те се разлетяват из пепелището, никнат бързо и докато бурените се наканят, брезовия гъсталак е закърпил вече кожуха на планината. По-късно под сянката на тоя гъсталак се настанява „тежката пехота“, смърчовете, които преварят брезите и тези мили, влюбени в слънцето дървета умират в заслона им в името на могъщия колектив — гората.
Щом пристъпите на егоизма те връхлетяват, съветвам те, приятелю, иди и съзерцавай саможертвата на брезите и много житейски истини, удавени в обичайното ни многословие, ще изплават простички и ясни като белия божи ден. И помни: от брезите не стават само клечки за зъби.
А сега позволи ми да ти представя и смърча. В моя район това дете на севера заема горните прохладни етажи на планината. Той не е романтичен като дъба, чужди му са приумиците на бука в разнообразието на стъблото и короната. Мълчалив и студен, смърчът не допада на лиричната природа на птиците и затова те избягват да вият по него своите гнезда. В замяна на това кълвачите усърдно изучават писмената, които короядите гравират върху повехналите му корици. Духне ли вятърът, тоя флегматик не пее, а въздиша и реве — една внушителна, но монотонна музика без очарованието на полутоновете и лиричните нюанси в песента на широколистната гора. Смърчът е скучен в своето еднообразие, навярно затова, че е сътворен най-отколе. Тогава първомайсторът на мирозданието е бил претрупан с работа около организирането на хаоса и за да не разходва излишно въображение, създал е смърчовете по шаблон — винаги еднакви. Но затова пък направил е дървесината им много ценна — едно фатално качество, довело до изтреблението на много смърчови гори в нашата страна. От неговата дървесина се правят над 10 000 вида предмети — като започнеш от дъските и свършиш с хартията, поплина и цигулките. Изобщо не зная какво би станало с музиката, ако дървото нямаше вълшебното свойство да резонира тъй съвършено звука, нито пък мога да си представя триумфалното шествие на културата без хартията, направена от дървесина.