Както виждаш, работата е интересна и приятна, но не е така при залесяването. Там въпросът не е само да подбереш семена, да отгледаш фиданки и да ги засадиш. Много често на обезлесените места почвата е свлечена от дъждовете и пороите или е така подивяла, че възстановяването на гората върху нея е подвиг. И докато в гората аз съм режисьор и се чувствувам като помощник на природата и акушер на младостта, в залесяването излизам сам на сцената, за да се преборя с пороите, сушата и ветровете.
Уверявам те, това са силни, коварни врагове и аз не винаги имам самочувствието на победител. Трябва откровено да ти кажа — работата е по-трудна, отколкото си мислят някои. Само няколкостотин макар и най-запалени лесовъди и няколко хиляди платени залесители по цялата страна не са достатъчни да заюздим тези врагове. Трябва целият народ да помага на това грандиозно дело и всички да знаят какво велико нещастие е да нямаш гори.
Завоевателят
Ето как пропъдили габъра от буковата гора:
Тогава бил и той буче — мъничко. Оттам, в усойката, била гората, а през дола, насреща — Могилата, покрита цялата с камъни, висока и стръмна.
Рекъл царот на буките: „А бе, кой ще се наеме да заптиса насреща оня камъняк, да ми не блести в очите?“
Обадил се правият бук: „Не мога. Стръмно е!“
Обадил се дебелият бук: „Плитко е!“
„И я се не наемам — рекъл белокорестият, — жега е!“
Тогава се изтъпанчило бучето, мъничкото, и рекло на царот: „Я че идем. Бори ми се и че идем да се преборим с камънето, с жегата и стръмното“. И тръгнало. Тогава едрите буки го проклели: „Да идеш и да се не върнеш, дето ни осрами пред царот наш!“
Тъй и станало. Отишло бучето и се не върнало… Там останало и го нарекли „габър“.
В тая приказка не става дума за габърите — благородните, високите, които по стойка и красота могат да се равнят и с бука, а за габърите от най-долната порода, наричани „свинак“ — ония възловати, сиви и чепати габъри, които единствени растат по скалиста земя, без да ги е грижа дебела ли е почвата или не, влажна ли е или суха. От този габър по-жилаво и упорито нещо няма. Козите го ядат, престригват го, дъвчат го, пролет и есен е в устата на добитъка, но не гине. Попречат ли му да расте нависоко, пропълзява встрани. Страда, но не се предава. Гърби се като таралеж над земята и я пази от дъждовните капки и от вятъра. Дали се е разкаял той, че е напуснал селенията на бука и е отишъл да се бори с камънака в пущинака? Едва ли.
Дебелите буки са наистина стройни, спокойни, но те никога няма да узнаят какво е да стъпиш на камък, да го превземеш, да закриляш яребиците от сокола, да препъваш вятъра. Буките лазят по доловете като крадци, а габърът стърчи по високото, без да се бои от нищо. Буките се кланят доземи на вятъра, а габърът се надсмива над всички ветрове.
Ако не е той — свинакът, обезлесените скалисти склонове на Стара планина, Средна гора и Родопа щяха да бъдат пустини. Ако не е той да проправя пътя на гората към високите места, височините щяха да си останат недостижими.
Букът, ако трябва да ги сравняваме — е само една греда, а габърът — душа.
Искри от водата
Кога за пръв път е изпята тая закачлива песен, не зная, но сигурно е, че Въча тогава е била много по-пълноводна, инак момата нямаше да я поставя между себе си и омразния й Метко. Сега всеки босоног рибар може да пребърка Въча, но все пак тя е от най-сприхавите и буйни реки в България. Въча не е „уютна“ като Струма, със заветни лъки, обраснали с пасбища и ракитак, нито може да се похвали с красотата на своите рилски посестрими, с дълбоки вирове и пъстърва, но затова пък дъщерята на белоглавия Карлък има дълбоко и здраво каменно корито, което я прави река с бъдеще. Не случайно върху нея ще бъде изградена най-голямата у нас водно-силова каскада, чието главно стъпало — язовир „Антонивановци“ — е вече в строеж.
Бъдещият язовир е само на десетина километра от село Кричим, но това сравнително късо разстояние се минава, макар и с автомобил, за около час. По шосето непрекъснато се разминават тежкотоварни камиони. Нагоре, към язовира, преобладават коли, натоварени с тухли, надолу — трупчийски и татрите с руда. Бученето на моторите заглушава мекия плисък на реката, отеква по стръмните склонове и ехти. Бреговете са обрасли с проскубан храсталак, само на билото се мярнаха по едно време няколко самотни борики, но на следния завой неочаквано изчезнаха, като да бяха тайнствени разузнавачи на стаено в засада войнство. Ей сега може би щяха да писнат сигнални пищялки, да зазвучат бойни рогове, а след това да „рррахне“ из дефилето гръмотевичният грохот на съборени скали… Наистина, гръмотевичния грохот ние чухме за щастие далече пред нас, където миньорите взривяваха бомби.