Нагоре по реката оживлението все повече нараства: работници вадят по реката баластра, каменари изсичат край пътя скалите, за да сторят място на нови постройки, а други вече копаят основи. Всяко равно местенце (по течението на Въча те са толкова малко) е заето и превзето от купища керемиди, тухли, машинни части и дървения.
Завой… втори и ето мястото на бъдещия язовир. Реката все още си бълбука тихо и кротко, облизва белите камъни и пет пари не дава за хорската суетня. Отсам моста под навес от насмолена мушама, забита на четири кола, един русокос оксиженист заварява машинна част в компанията на двама шофьори. Оттатък моста — провъртян тунел, а високо по десния бряг на реката, накацали по чукарите като ястреби — дружина пътни работници, които просичат новото шосе за Девин. Няма припряна шетня, скриптене на кулокранове и бетонобъркачки; има трясък на стоманени свърдели — но вече са бръмнали компресорите и те свидетелствуват, че е започнала битката с архаичните гнайси.
Встрани от компресора намерихме огън, а край него — припекъл табани, чернобрад мъж с накрехната ушанка свиваше цигара.
— Нашенец, къде ще е стената? — клекнах аз от другата страна на огъня.
— А-а, за стената има още време — тикна той ушанката и кимна към реката. — Първо нея ще отместим, да не пречи на основите, ще вдигнем бетонозавода и тогава ще опрем до стената!
— А ти какво правиш тука?
— Зидар съм… фасонирам бараките — лизна той цигарата, която свиваше, и ровна главните за огън.
… Оставихме го да се пече на огъня и вече тръгнахме към входа на тунела, когато една тежичка ръка се сложи на рамото ми:
— Здрасти, земляк.
Млад мъж, с глава по-висок, седеше зад мене и се усмихваше, като да му бях отколешен познат.
— Не си ли спомняш? Анго, бе… Ангел от Лясково — Лъжичката! — припомни ми той. — Тук завеждам тунела.
Къде беше мъничкият и подвижен като попова лъжичка Анго от Лясково, Асеновградско, и къде — дебеловратият левент, който стискаше сега ръката ми като в железарско менгеме!… Пораснал беше въглищарският син, учил се, пооблъскал се година-две на Баташкия водносилов път и ето го сега ръководител по строежа на най-високата баражна стена у нас, която ще залости коритото на Въча.
Като разбра какво ни води на „обекта“, той сам ни поведе из тунела, в който щеше да бъде „отместена“ реката.
Виждал съм преди години как се прокопаваха първите тунели на Баташкия водносилов път: трескотевица, пукотевица, вода до кръста и една страшна мътносива мъгла, извираща от забоя, която засипваше със силикатна пепел хората. Тунелът, в който ние влязохме, нямаше нищо общо с тия мъгливи дупки от ерата на „сухото биене“. Атмосферата в него е чиста, спокойна. Наистина и тука бият задвижените от компресора стоманени свърдели, но постоянната водна струя облизва без остатък силикатния прах.
Троица мъже се изправят срещу нас, трима прославени водносиловци от бригадата на Иван Гарванов — между тях и самият той. Пълнолик и широкоплещест, в гумени ботуши и разкопчана ватенка, тоя известен мъж прилича повече на рибар, отколкото на професионален миньор.
— Журналисти! — церемониално ни представи Ангел.
— Щом е тъй, елате на светло — предложи Иван. — Да се видим очи в очи!
— Защо?
… Оказа се, че в една дописка от Водносиловия път написали, че очите на Гарванов били стоманеносиви, „по-твърди от стоманата“, с която разбивал уж скалите. Та искаше Иван поне тоя път да се не повтаря грешката, защото — в това и аз се убедих — очите му не бяха стоманеносиви, нито сиви, а най-обикновени, кротки, помъдрели от дълголетния строителен опит кафяви очи. При Балък дере те бяха виждали наводнени галерии, при Софан дере — срутени тавани. Познаваха коварните свойства на каолина, коравината на гранита, стихията на подземните води, а сега, опитни и умни, опипваха гнайсите на Въча, за да покажат на звеновода Вихрогонов слабите места.
— Тука, наборе!… Свѐтни му една бургия, само че пряко жилата. А в средата карай право! — описва той големичък кръг в центъра на забоя. — Горе при тавана — косо!