Но защо всъщност ви разказвам неща, когато темата ми не е транспортът, а последното произшествие на улица „Латинка“? Защо? Ах, да, исках да ви разкажа именно за произшествието.
Това беше едно наистина необикновено произшествие, което развълнува всички волни и неволни негови свидетели, защото такива произшествия не се случват всеки ден. Случват се сблъсквания, скарвания (всеки ден), случват се препирни и надпреварвания… Падания дори, понякога, когато автобусът е препълнен, но такова нещо, каквото се случи онзи ден — такова нещо, бога ми, такова нещо не беше се случвало!
Всичко започна както обикновено. Когато аз отидох, в седем и трийсет, събрали се бяха вече на спирката около трийсет души (както обикновено) и чакаха кротко и мълчаливо идването на поредния автобус. Разтревожени лица, нетърпеливи погледи, гледане на часовници, тупане по замръзналата земя с премръзнали крака — изобщо всичко беше както обикновено. В такива случаи обикновено идва автобусът, пристигне след него втори, трети (напоследък не зная защо те се движат в композиция), хората се качват и заминават и всичко се оправя, но тоя път дали бариера някаква им беше препречила пътя, или снежна лавина се беше смъкнала от върховете на Драгалевци, колите упорито закъсняваха.
Заедно с това настроението на чакащите ежеминутно се влошаваше. Та, представете си: влизаш на работа, когато часът вече е минал, книгата за разписване — прибрана, дежурният те записва на дъската за „лоши прояви“, на събранията през неделята името ти не слиза от „сводките“ и докладите за вървежа на работата. Да не говорим какво би станало, ако закъснееш за влака. Там си вече съобщил да чакат, те чакали, мръзнали, не те дочакали, а ти вече се числиш в командировка. Числиш се, а си тука!
Между пътниците тая заран имаше няколко души професори, които закъсняваха за лекции, други отиваха на зъболекар (те се познаваха най-добре, защото притискаха с длани надулите се бузи), трети бързаха за училище. Няколко души пенсионери стискаха празните си пазарски чанти и по лицето им се четяха тревожни мисли: „Кога ще отида, та кога ще се върна?“, „Ще мога ли да занеса хляба за обяда?“, „Няма ли да прегори маслото или детето да се опари, докато сва̀ря картофи да купя?“
Да не говоря за моите тревоги, за последното предупреждение във връзка с моите „системни“, както ги квалифицираха, закъснения, за прозвището „рецидивист“, което чувам зад гърба си вече няколко пъти, и тъй нататък, и тъй нататък. Стрелките на часовника в такива минути не бързат, а прескачат цели междуцифрия. Докато гледах стрелката на седем и двайсет и пет — отскочи на осем без петнайсет…
Осем без петнайсет! Същото се беше случило и с часовниците на другите кандидат-пасажери. Хората, които чакат иначе кротко и търпеливо, взеха да шават, да говорят, да заекват, все по-често да извиват вратове наляво. Някои излязоха на средата на шосето, а две момчета от техническото училище се покачиха на една топола, за да видят идва ли автобусът. Изобщо в редиците на кротките иначе пътници настъпи необикновена тревога и напрежение.
Въпреки това автобусът не идваше. А стрелките бързаха ли бързаха! В осем без пет двамата ученици от тополата извикаха: „Идва-а!“
Долу редиците трепнаха, хората се събраха накуп, след това отново се разпиляха по протежение на шосето, всеки с надежда, че автобусът ще спре точно пред него. Ръцете здраво хванаха чантите, мъжете си нахлупиха шапките, за да не паднат по време на бурното качване, но — уви-и, както се казва в романите, оказа се, че туй, което бяха забелязали учениците, не било автобус, а камион. Камион, натоварен със слама на бали.
Камионът профуча, преплющяха веригите на колелата, пръснаха рядката кал и от надеждата на закъснелите хора остана само една воняща сиво-синя димна диря. Чуха се трагични възклицания на разочарование, неколцина тръгнаха пеша към града, други двама се затичаха към камиона с намерение да се хванат за каросерията, но камионът бързо изчезна и те останаха по средата на шосето в трагично недоумение: да продължават ли бягането към града или да се върнат?
Точно в тази минута, когато духовете бяха разклатени до дъно, разколебани, в тая минута на всеобщо крушение от върха на тополата долетяха отново ученическите викове:
— Идва-а-а-а! Иде-е-ее!
Идваше — да. Идваше автобус. Чуваше се, разбираше се по мотора, че това е действително автобус и дори не какъв да е, а шкода, т.е. автобусът, който се чакаше. Подаде се от гърбината на шосето червеният автобусен покрив, появиха се прозорците и след миг изскочи пред очите на слисаните, чакащи хора цял автобус, новичък и пресен, само че… не беше нашият, а служебен автобус на ТАБСО…