Взели тогава ларикс — едно чуждоземно иглолистно, което прилича на бора, но се различава от него по това, че всяка година листата му капят, както на тополата. Зажълтяват, зачервяват се и — капят. Било наредено лариксите да се засадят отделно, но жените вземат, че ги заплитат в смърча като в черга. Идете и гледайте сега. През лятото и лариксът, и смърчът са еднакво зелени, всичко е зелено до припадък. Но идете есенно време и ще видите една чудесна черга, изтъкана от ръцете на жените, с „тигели“ от жълто и карета от червено.
Тъй обикновената, зелената, спокойната, скучната гора получи ритъм — ритъма на сезонните обрати; получи радост и печал — радостта на пролетните пъпки и тихата печал на листопада… Тъй приумицата женска вдъхна на гората женски чувства, като я направи жива и красива.
Затова, когато зашумят горите млади, аз чувам женски гласове… Долавям признания, обещания, заклинания… усещам пориви и чувства. Пулса на човешките сърца!
Среща с песента
В село имаше гайдар — Гочето Иванов. Викаха му Чубри. Забравих очите му черни ли бяха, сини ли, запомнил съм само врата му — дебел, със сини жили, които страшно се издуваха, когато свиреше.
Опита се да изучи на гайда някакво сестрино му чедо, но то му създаде повече ядове, отколкото радост. На едрото червендалесто момче, което чудесно въртеше брадва, гайдуницата му се опираше. И сега са пред очите ми: малкият надува, Гочето, на колене пред него, оправя пръстите му и червенее от яд:
— Клѐпи, клѐпи, клѐпи!… Клѐпи, тикво!
Клепи-и-и!… Момчето клепе, гайдата пищи, сякаш прасета колят, а на плета — майката, мераклийката.
— Ще се научи ли, бат Гочо?
— Ще се научи… вълци го яли! Не го ли чуеш как мъчи свирката? Стиснал мешината, като че се бори с нея. Отпусни я, бре! — мъмри той запъхтелия се ученик и всичко отново започва: — Клепи, клепи, клепи!… Клепи, тикво, клепи!
Клепаха, каквото клепаха, накрая го изпъди. Дойде майка му да се оправя.
— Че как да му дам гайда, мари! Ти луда ли си! Маже гайдицата с лой, не със зехтин. Вместо да я чисти с орлов нокът, зачовъркал я с клечка… Гаче в кучи задник бърка! Гайдата не е дебела гуша — иска душа!
Гочето беше слаб в раменете, нямаше, види се, достатъчно сила за „каба гайда“. Разчу се, когато се разболя, че „гайдуницата го е изпила“. Забраниха му да свири, но Чубри не заряза гайдата.
Запомнил съм една негова свирня месец и нещо преди да умре. Кротичко слънце припичаше, децата бяха на училище, хората — на работа, по улиците нямаше жива душа. От баирите лъхтеше на млада тревица, минзухар и влажна пръст. И току писна гайда. Седнал на дръвника, Чубри надуваше.
Духне и тури глава до гайдата, духне и склони глава, сякаш я пита, а след това слуша какво му казва тя… Невестински припев на пресен гроб — ето на какво ми наумяваше тази свирня. Изведнъж на прага на къщичката им застана жена му:
— Ще пукнеш, бре-е-й! Ще пукнеш, ти казвам, чу ли?
Чубри повдигна глава.
— Нека свирна, че да пукна! — и продължи да свири. Жената отпусна ръце и остана неподвижна, няма, заслушана, без да ще, в песента — известната родопска песен „Руфинка е болна легнала“.
Няма друга народна песен, която да съдържа повече мъка и човешка драма от двустишния вопъл на болната Руфинка.
Ала докато в песента болната мома се прощава с живота, сега не момата, а сякаш сам животът се прощаваше със света.
По едно време гайдарджията се закашля и спря. Жена му, вече кротко, взе да го мъмре:
— Искаш панахида ли да ти правя? Инатино!
— Искам! — Гочето остави гайдата и целият се извърна усмихнат.
— Искам, мари, искам панихида! Само че сега, а не като ме заровите! Искам и третини, и деветини, и години да ми правите, докато съм жив. Да хапна и аз от житото! Да се чукна с аркадашите, да им посвиря… И да знаеш, че искам погребение не с поп, а с гайда! С девет гайди вместо попове, вместо камбани — чанове!…
Жената стоеше като втрещена. А той я погледна минутка-две, след това хлъцна и от гърлото му се отприщи един ситен и кръшен смях, с пляскане по колене и превиване, с хохот и кикот, един радостен смях от сърце, какъвто рядко съм чувал след това. Смях в лицето на смъртта!