… Този ден аз почувствувах силата на песента.
Седя у вуйчови в село, тракам си на машинката и току слушам, викат ме от двора:
— Хей! Я ела да се видим, бе!
Подадох се от прозореца: човек с ушанка, застарял и побелял, в гумени ботуши. Трябваше да се повгледам, за да позная в тоя префасониран нашенец друг един гайдарджия — бай Иван, преселен в града.
Зарадвах му се и слязох при него. „Здрасти“, туй-онуй, припалихме по една цигара на припека и започнахме разговор. Ще го предам, както съм го и записал същия ден, 25 май 1961 година.
Аз: Побеляхме, а?
Той: Седемдесет и първата накрепих, как да не белея? Ама се държа. Блъскам бурета на борсата, че прах се дига! Мислеха ме за прост. Като се подписах на ведомостта, директорът си прехапа езика: „Бе ти да не си бил секретар-бирник или ротен фелдфебел?“ Викам му: „Я имам само трето отделение, ама е в изравнение на трети клас!…“
— Посвирваш ли им с гайдата?
Бай Иван клати отрицателно глава:
— Не ми ли замирише на бор и на бук, няма свирня! Гайдата не е като машинката ти — джаста-праста, — където ти падне. Гайдата иска сефалък — далнина!
Питам го как се е учил да свири.
— Свирнята се не учи. Тя иде отвътре… Сърцето командува на пръстите… Аз, като свиря например, не знам коя дупка отпушвам и запушвам… Отвътре си иде… Не е лесно да издухаш лед, да изкараш мед. Сърце иска!
И като се почеса по врата, добави:
— Пък и от гайдата зависи. Има гайди загорки, джурици, каба джури, каба гайди, пърчови гайди, какви ли не. Имам една стара гайда от прадядо. С жълтици да ми я напълниш, не я давам. Гайдуницата й е от рибен кокал, изписан и отгоре, и отдолу, а в средата е от дрян, занитен с чист английски калай — триста години има, откак е правена. Един полчанин, гайдарджия, на Свети Врач, на събора, я опита и ми викна: „Манастира не струва колкото тая гайда… не я продавай!“
Бай Иван ми обясни надълго и широко, че дрянът, от който се правят гайдуниците, не е обикновен, а „кучи дрян“, наричан още „каба дрян“. Той по високото не расте, а по ниското — търси топлото, огън сбира по припеците.
— Аз като просвирвах мойта гайдуница, ей тоя, средният ми пръст, като да се парализира, цялата ми ръка изтръпна. Сетне дадох тая гайдуница на Блядката в Павелско да й оправи дупката, да не „коси“.
— Ти защо не си я оправи?
Бай Иван ме загледа с унищожителна ирония.
— На гайдуница дупка да провъртиш да не мислиш, че е леко? Ако беше леко, нямаше да е само дядо Марин от Павелско, дето да прави гайди, а щяха да са сто и един!…
Нови обяснения за пискуна на гайдуницата, за това, че той също се прави от дрян, топи се в зехтин и оцет, да се „упои“ дървото, да улегне, да не се влияе от „дихата човешка“, да не „кабардисва“. Дядо Марин от Павелско изработвал гайдуниците от чимшир. Той направил и на бай Иван чимширова гайдуница за триста лева стари пари.
— Знаеш ли как плаче тая пущина? Хиляди ми дай, не я давам! Да ти я покажа ли? — той развързва една торба и вади оттам две гайди — дядовата му и неговата, завързани с канап. Помирисва ги.
— На какво миришат?
— На душица! Трийсет години съм духал в тях, издухал съм си най-благото.
И бай Иван затананиква:
— Ей тая най-обичах да свиря.
— Че посвири я де!
— Пил съм. Гайда вино не търпи. А и мина ми времето. Беше! Що песни съм изпял… — Въздишка. — Мъчно ми е, че се не връща, дето е било… Ето на̀, в града не пия, ама тука — пие ми се. Жално ми!… Ври отвътре. Щом видя тая запустяла къща и очите ми кипнат. Избата беше пълна. В зимника — две мулета, хамбарът пука от ръж… Жената, бог да я прости, като яребица: гледа ме в очите какво ще й поискам… Как да не свириш?…
— Като ти е мъчно, защо идваш?
— Зарад гайдите. Вѝдя ли ги, младините си виждам. Те са ми, аслъ, и за синове, и за внуци… Синовете… на синовете само пари да имаш да им даваш… Няма благодарско! А гайдата взима, но и дава. С лири да ми я напълниш, не я продавам. Да си ми седи. Като умра — в гроба с мене. И раят няма да е рай без гайда!
Че песента не се пее как да е, къде да е, чух го и от Ариф Имамски. Сините очи се сравняват обикновено с небето, с морето, с цвета на метличината. В неговите имаше и небе, и море, и метличина, и едно слънце, скрито в кафявите му зеници, което правеше „небето“ ясно, „морето“ — лъчезарно, а „метличината“ — поплакната сякаш в роса. Брат на смърчите — такъв беше тоя българин-мохамеданин от Лясково, Девинско. Единият му навой покриваше катъра от опашката до ушите и лакът и нещо артисваше.