Магьосникът от Брезе

Срещнахме се на Персенк. Караше с две мулета фиданки за залесяването. Веднъж дойде в трапезарията, за да послуша радио. Някаква жена пееше, струва ми се, хайдушки песни. Поседя, послуша, че току рипна:

— Като без душа!… Я да ти издухам една, ама от Персенк!

Случи се, че още същия следобед тръгнахме за Персенк.

— Хайде, амуджа! — каня го. — Я издухай сега една, щом си по-ербап от радиото.

— Коя?

— Изкарай ми Руфинкината.

— Тая песня, айол, в дере са не пее. Тая песня иска сефалък — да я попъдиш в небону, че да я скунеш оттам низ барчинките. Чакай да стигнем горе!

Извървяхме стръмното и тръгнахме по билото на Мезар Гидик. Като се ширна пред очите ни оня планински простор и зафучаха край нас бориките, Ариф сложи тоягата отзад на кръста, хвана я с две ръце, та се някак поизпъчи, звънна гласът му и се заноси над планината.

„… Фанали са, вързали са, вързали са Генч Усмана, на ракѝне белхчѝци, на ногѝне — букаине, Йой, Усмане, Генч Усмане, кина ти е кабахатен?“

— Дий! — съсича на едно място песента певецът, удря една тояга на запаслото се муле и пак я слага на кръста:

„Бре кадию, бре зъбчию, земи, земи, надени ми, надени ми мойна руба, и запаши меден силях, и възседни мойну конче, та че търни се низ селу, низ селуну, въз селуну, да ми видиш кабахатен…“

— Дий, пущино!

Мулетата запридат напреде ни, звънците им заиграват и при тоя мелодичен съпровод — тогава чак разбрах защо Ариф гони катърите — той наставя по-нататък:

„… И то стана, та надена, та надена нег’ва руба, та запасва нег’ван силях; и възседна нег’ву конче; та че търна низ селуну, низ селуну, въз селуну, най-напред му кадийкана, кадийкана метан стори… Та се върна и йотиде, та йотиде при Усмана:         — Бре Усмане, Генч Усмане, халал ти е твойну конче, твойна руба, твоен силях, маф да ти е кабахатен!“

Песента беше простичка — една от малкото весели родопски мелодии, нещо близко до нехайното свирукане на вятъра. Арифовият глас не беше бог знае колко мелодичен и звънлив. Но през всичкото време, докато ехото на тоя глас кънтеше от връх на връх, имах чувството, че певецът се мъчи не да пусне, а да възпре гласа, който блика от неговото мощно гърло. Сигурен бях, че ако в тая минута проговорят елите, ще проговорят с Арифовия глас, ако се засмеят скалите, то ще бъде с неговия смях.

Попитах Арифа, дали тая песен ще върви за гайда.

— О-оф! И оттатък минава!… Нашите песни са половината в гайда родени. Гайда, че пак гайда! Ха си духнал, ха — запяла! Ха си кихнал — заплакала! Искаш ли да ти изпея една желна?

„Желната“ Ариф изпя не по пътя, а след като разтоварихме и пусна мулетата да пасат. Полегнахме на поляната, но песнопоецът не бързаше да запее: подпря чело и остана тъй, без да мръдне. Когато вдигна глава, очите му бяха някак занесени. Тогава и запя за един, който имал невярна жена. Като не знаел какво да стори — обичал я, види се, — той запитал майка си, но не направо: казал й, че елен един идва да пасе на ливадата му, и поискал съвет: ливадата ли да окоси или да убие елена? Майката го посъветвала да окоси ливадата. За некосена ливада елени мно-о-го! И той убил невярната си жена.

Не ще да му е било лесно…

Издаваше го всеки звук в песента. Мъглят се от влага и очите на Арифа, млъкват елите, занемяват и скалите на Персенк.

Тогава почувствувах какво е песен с душа!

Затова са певците на почит. В моето село преди години имаше един гласовит и весел мъж — Панов Паскал, постоянен гост на всички сватби. Другите черпеха с бъклици, него — със сребърно тасче. На другите постилаха кълчищени черги, нему — шарена възглавница. На другите мятаха общ месал през коленете, нему — везана кърпа. На кума булката целуваше ръка с уста, на певеца — веднъж с уста, че сетне и с брадата, и с носа. Не случайно го задяваха мъжете: „От кал да си, но Паскал!“