А ето какво ми разказа Георги Порязов, пак от нашето село:
— Отидохме на харман с бай Васил Баков (бай Васил е около петдесет и пет годишен, свит и затворен, пословично мълчалив човек).
Снопите — сухи, мулетата — яки; хруп-хруп — видяхме им на бърза ръка сметката. Случи се и вятър — отвяхме. Сипахме ръжта в чувалите, преметохме и вечеряхме. Хайде, викам, чичо Васе, сега да спим. Аз легнах на земята, той — на купата, на сламата. Обибули се в един чувал и засвятка с цигарата. Беше един вятър… Кеф! Тъкмо да заспя и слушам по едно време нещо реве, бучи, пръхти. За вълци — рано. Има си хас мечка да е подплашила мулетата! Рипнах, пък то — чичо Вася пропял. Отпушил един глас, пее, та земята се дъни… Треперят звездите. Защо, бе, питам, си се разпял? Една неделя вършеем, дума не си откъртил, сега песни!…
— Пълна ми е душата бе, Гоче! Замириса ми на ръж.
Сега вече зная защо харманджиите пеят — орачите никога! Защо има жетварски, а няма копачески песни. Колкото и хубав да е пролетният ден, колкото и спорна да е неговата работа, орачът никога не запява. Да засееш, не значи още да жънеш. От оран до жътва има киши и суши, плесени, ръжди и градушки — деветдесет и девет „вражища“, които дебнат земеделеца. Оранта е само една плаха надежда, докато жътвата е тържество. Оранта гъделичка душата, но само жътвата я пълни. Песента идва само „на пълно и равно“, когато замирише на ръж.
… Тия песни по-напред се раждат в земята, сетне — в душата. Затова са те и силни като земята. Затова са и крилати — както и душата.
Песента може да се удари със смъртта, да се превърне в съдба на един живот, в убежище от мъката за цял един народ.
Тя — народната ни песен — е връх и в труда, и в любовта.
Славата на върховете
Чилтепе и Говедарника са два върха от едно родопско било. Чилтепе е най-високият между всички. Гористият му конус се издига плавно — строен, величествен и внушителен, а Говедарника подсмърча в полите му сред калабалъка — третостепенни върхове, от които повечето нямат име.
„Чилтепе“ значи яребичен връх. Романтика и чистота! Говедарника е название скорошно, пасли са там селските говеда. Торили нивата, полежали и заедно с тора оставили на върха своето име.
Историята на няколко пъти споменава Чилтепе: във връзка с хайдути и битки. Разправят се легенди, песни се пеят за хайдутите и за техния горски побратим — Чилтепе. За Говедарника няма никаква песен. Легендите тихомълком го подминават, те удостояват с внимание само величественото и романтичното, а епосът гони височините.
А Чилтепе е не само величествен, но и горд. Защото първите ласки на зората получава той. Първите лъчи на слънцето се подаряват нему. Към него са отправени и последните прощални поздрави на деня. От изгрев до залез слънцето се върти все около него; топли ту едната му, ту другата му кълка. А Говедарника през целия ден се тули в дългата му сянка и само преди залез получава малко светлина — уморена, ко̀са, наумяваща за милостиня.
Така е и с дъждовете, и с всичките природни блага, предназначени да направят земята щастлива. Чилтепе пръв си натопява челото в росата, от дъжда пие колкото си иска — защото дъждовете се препъват най-напред в Чилтепе. А Говедарника… Той се намокря само когато завали тихият, кроткият небесен дъжд.
И всичко това е само защото при бурните въздишки на земята на Чилтепе корицата се оказала по-тънка и слаба, та отхвърчала на възбог. Но ветровете за това не питат; слугуват на по-високия, облизват го, решат го, чешат го и на пета му се въртят. Ниските върхове — и те! Огледайте се наоколо Чилтепе, вижте ги тия самодоволни боляри, които се кланят на царя. Един си е подложил гърба, друг си е понавел врата, а трети с глава подпира. Пък се надуват: „Вижте, ние сме царски другари!“
Говедарника стои настрана. Долу, в сянката. Достъпен за хора и говеда, свит и срамежлив. Елите са го подминали, бориките са го пренебрегнали, дъбовете го намират за много твърд, буките за много сух. Само габрите са се опрели на Говедарника със своите корави стъбла и топли сърца. Сиви и скромни, те едвам си шепнат, докато по Чилтепе елите фучат, реват и разнасят от било на било славата на най-високия.
Но ето че веднъж се случи нещо неочаквано. Пристигна човек с раница и чукче. Изплаши сойките в подножието на Говедарника и зачопли нещо по скалите. Върховете не го забелязаха, само потокът видя лицето му, когато дойде по пладне да се напие с вода — потно лице, обрадвано с ликуващи очи.
Шипките цъфтяха, когато си отиде той. Зрееха, когато се върна с миньори. Те носеха барамини, телени въжета, палатки, търнокопи и барут. Просякоха пътя, забиха сонди в дъното на Говедарника и започнаха да вадят оттам лъскави буци руда.