— Бре — вика бай Пачо, — мамка му и кучето занемяло ли е, какво му стана?
— Чакай — викам — и сега ще видиш какво му е станало!
Спряхме и гледаме: Катерин наближава вълка, ама не тича, не — кротичко си ходи и мълчи. Вълкът се обръща и го гледа и той кротко, няма да му щрака със зъбите, нищо. Ни кучето лае, ни вълкът му нещо прави! Разбраха се, мамка им! Намигнаха ли си, нещо с очите ли се разбраха, не мога да ти кажа, но вълкът остави козата и се дръпна настрана, път стори на Катерин, а Катерин наближи до козата и — захвана да се гощава. Ръфа със зъбите като вълк и лапа ли, лапа… Лапа и ръфа. Бай Пачо, както си гледаше раззинат, така си остана. Толкова да не му се вярваше! И нищо друго не рече, само са врътна назад и вика:
— Ти чакай!
Отиде до колибата, имаше там една мартина, ей с такива дебели патрони, като речеше „гя-я-яу-у“ оглушаваше гората с екот и гръм. Аз не знаех, че за нея отива, ама го видях, като се връщаше. Държи мартината — зарезана, а лицето му, бяло-пребеляло, като платно.
— Ще го трепя — вика — мамка му стара и издайника, да се съюзи то с вълците! Само че е много далече, та ще го чакам да се върне и тогава ще го прасна между двете очи да не гъкне.
Седнахме, чакахме Катерин да се нахрани.
Мило му, значи, пак.
— То с козата вече се е свършило, ама нека преди смъртта си да се наяде, все пак колко време честно и верно ни е служило — утешаваше се бай Пачо.
— То служи — казвам му тогава аз, — служи то, бай Пачо, ама като не му даде ти царевично брашно за бъркушка, огладня, разбра, че от службата файда нема, и стана на вълците ортак.
— Не, не е огладняло то, ами е нахитряло и узряло. Там е работата, че е нахитряло… Какво ли си е рекло: „И да чувам, и да не чувам, козите, чеверме няма да ми дадат да ям, ами я чакай да се оправя сам“. Така си е рекло, затуй ще го трепя — вика, — няма да му простя!
Ще го трепе, ще го трепе, ама не вдига пушката, а Катерин се наяде, отстъпи на вълка и тръгна. Мина дерето, запря се там, локна водица и тръгна пак.
— Хайде, бай Пачо, трепи, докато те е яд, инак — не знам!
Дигна той пушката, прицели се, размисли се и я свали.
— Ама е предател — викна, — мамка му стара бе, как да го оставим? Хайде, едната коза махни, ама утре пак ще направи същото.
Дигна пак пушката и — ба-а-а-ау! С гръмването Катерин подрипна, преметна се, претърколи се два-три пъти и напери ногите.
— Погреби го! — нареди ми бай Пачо. — Хитро беше животното, една дупка заслужава!
Погребах го и му дори заплаках, че такова куче с такъв глас нито бех водил, нито ще водя. А едни очи! Като та погледне, само дето не говори. Две главни му кръстосах, турих му, значи, кръст.
Изпрати после бай Пачо друго, ново куче, с него и чувал царевично брашно, и заръча:
— Направи му, вика, една копаня и го храни!
Сетил се, ама късно-о-о! А пък новото куче лапа порциона, ей такива кълки отпра и от дебело мързеше го вълците да гони. И на топа на устата кой? Пак байчо ти Ангел.
Та да ти кажа, сбъркал съм се и на кучетата с храната съм нащрек: даваш ли малко — стават на вълците ортаци, прехраниш ли ги — надебеляват и не гонят.
Затова с храната съм нащрек!
Страх
Викна ме лесничеят веднаж, затвори хубаво вратата и ми рече:
— Порязов, има — кай — за тебе една поверителна задача: горският в Каракуз е, изглежда, мъртъв! От петнайсет дни никой не го е виждал да се мярка из района, нито пък в общината се е обаждал. Нареждам ти като на старши да заминеш за Каракуз и лично да провериш нашият човек жив ли е, или е мъртъв!
— Слушам!
— Вземи си оръжие, патрони и — умната! Районът е граничен, населението е помашко, а на това отгоре, както е известно, появила се е пак четицата на Али Бекир, тъй че очите си трябва да отваряш на чекрък!
— Слушам, господин лесничей!
Викаше се тогава „господин“, а не „другарю“.
Събрах в раницата сухоежбина за три-четири дена, метнах се на коня и тръгнах. Пушка със себе си не взех, пушката се вижда, бие на очи, но заредих наганта — имах нагант барабанлия, с шест патрона, на сто и двайсет крачки пробиваше буково листо.
Пътят за Каракуз е седем часа, но по преките пътеки го взимах и за пет, с всичкото му зазяпване, спиране по чешмите и тъй нататък. Едър е балканът там, дива бе гората — с ей такива дебели дървета и скали, пълни с орли, имаше в какво да се зазяпаш, ала на мене акълът ми беше все в тоя нашия горски — дали беше наистина пречукан, или друго се беше случило с него.